Без категорияИсторияМакедонияНа фокусНаукаТрагедията на таврийските българи – преселници в Бесарабия и Таврия в Руската империя през XVIII и XIX векАвторска статия на Петър Низамов | Petar Nizamov - January 13, 2023 Редактирана: January 13, 20232610ДялFacebookTwitterPinterestWhatsAppLinkedinEmailПечатTumblrTelegramVKViberCopy URL Трагичната съдба на таврийските българи в СССР – преселници заедно с Бесарабските българи в Русия през XVIII и XIX век Съдържание : ToggleПремълчаната войнаКак се отразява на таврийските българи конфликтът в Украйна? Каква е тяхната позиция?Там беше тихо, нямаше военни действия, нямаше гражданска война, защото не разделят Украйна на две, и единственото, което искат, е тя да бъде независима. Какво решават политиците, е друг въпрос. Но днес се водят люти битки от Русия в Таврия.Трагедията на таврийските българиПърва частЕдна от най-големите трагедии в най-новата българската история е депортацията на таврийските българи, преселници в България след 9 септември 1944г.Едва в последните две десетилетия поради нарастналия интерес към съдбата на тези българи се появиха и интересни изследвания, статии, монографии, популярни съчинения и публкации в периодичния печат.И до днес обаче липсва единно цялостно научно изследване, посветено на трагичната съдба на таврийските българи в контекста на събитията в България в навечерието на 9.09.1944г. и веднага след тази дата.Част от този процес е и депортацията на таврийските българи през 1945г. Време е тази трагедия да бъде осветлена.В първата част ще се спрем на въпроса за формирането на българската таврийска общност и нейната историческа съдба до преселението й в България в годините на Втората световна война.Заедно с бесарабските и кримските българи таврийските българиПовод за миграциите им стават руско-турските войски от края на XVIII и особено през първата половина наXIX век.Одисеята на българските преселници към БесарабияВ началото на XIX век се създават българските селища в Херсонска губерния и на п-в Крим – Малък и Голям Боялък, Терновка, Стари Крим, Балта Чокрак, Кишлав, Паркани, Кубанка.Русия направлява целия процес на преселение на българите. През 1830 г. тя създава в Одеса специален център за агитация, който пропагандира сред българите привлекателността на идеята за “преселението” им в южноруските степи.Според сведенията на Съюза на бесарабските и таврийските българи от 1990 г. през XVIII- XIX век в Русия се преселват повече от 300 000 българи. (17)По-нови изследвания обаче говорят за около 400 000 души български преселеници.Главното събитие, което води до формирането на таврийската българска общносте Кримската война (1853-1856).Тя започва като поредна руско-турска война в 1853 г.,“патриархът на българската революция” предупреждавана Румъния се преселва на територията на Русия и създава селищата на таврийскитеили приазовските българи с център град Бердянск. (22)Карта на Таврическата губернияВ тези земи през 1861-1862 г. на територията на днешна Украйна, северно от Азовско море се заселват нашите сънародници, за да формират диаспората на таврийските българи.повечето измират по обратния пътХристо Ботева Русия, тая мнима защитница на славянството,Властите забраниха поцяла Таврия гайдата, за да убият всичко българско у нас, да не слушаме своята народна музика, дане играем народните си хора, че дазаспим и умрем като народ…Въпреки българофобския курс на императорска Русия към българските общности на нейна територия те успяват да оцелеят.земите на таврийските българи са окупирани от войските на руските белогвардейци.Младежи от таврийските села са насила мобилизирани в техните бели армии и стават жертва на кървавите боеве между “бели” и “червени”.След оттеглянето на врангелистите и Махно в селата в Таврия настъпва нова анархия.Хиляди таврийски българи загиват в битката при Перекоп.Гражданската война е голяма трагедия за таврийските българи, които понасят огромни загуби. Цяла Таврия по време на гражданската война се покрива с масови гробове на жертви, както на комунистическия, така и на белия терор.10 000 души изгуби Таврия за шестте размирни години. ” (36)За богатствата на таврийските български селяни, на които посягат болшевиките съдим по сведенията на М. Хаджийски. За своето родно село Инзовка той разказва следното:отказвали да станат колхознициМасови разстрели на таврийски българи (общо 235 души), обявени за “врагове на народа” има на 1 и 2.11.1938 г. (46)Паралелно с това в 30-те години се забелязва и настъпление срещу православните традиции на таврийските българи.Така в края на 30-те години, в самото навечерие на Втората световна война почти целият елитът на таврийските българи е обезглавен от болшевиките.Преселението на Таврийските българи: бягство от смъртта и терора на съветската властЦар Борис подава ръка на сънародниците, държавата застава зад завръщането имС просълзени очи те излизат на българския бряг, падат на колене, кръстят се и целуват родната българска земяТрагедията на едно завръщане в България (1943-1944)“Всеки българин е щастлив само в родното си огнище на Дунава и Балкана”Из писмото на таврийските българи до Н. В. Цар Борис III от 1942г.Устояли на опитите за насилствена русификация, оцелели след колективизацията, разкулачването и “Голодомора”, преживели сталинския “голям терор”, таврийските българи намират сили през Втората световна война да се преселят в прародината си на БалканитеНа 22.06.1941г. започва германо-съветската война. В Украйна настъпват групата армии “Юг”. Цялата украинска земя става отново бойно поле.Според плана “Барбароса” в Украйна нахлуват частите на немската група армия “Юг”под командването на Г. фон Рундщет. В нея влизат немски, унгарски и румънски войски.трисъветски армии и част от силите на още две армии. При Киев са пленени 665 000 души.Почти едновременно с битката за Киев започват боевете за Одеса. Отбраната на града продължава 73 дена. На 16.10.1941г. румънските войски завладяват Одеса. Основните сили на Приморската армия, защитаващи града, са евакуирани в Севастопол.Както в цяла Украйна, боеве се водят и в Таврия. Районът на Приазовието е окупиран през есента на 1941 г. , когато се разпада целият южен фланг на съветската отбрана на Източния фронт.Започва евакуация на изток на промишлените предприятия, суровини, продоволствие и специалисти. Това, което не може да бъде евакуирано се унищожава. Спецчасти взривяват фабрики, заводи, жп линии, потопяват шахти.за да ги запалят и изгорят в един дом. В Уман живи минират хора в погребите.Войната води нови бедствия за таврийските българи.При евакуацията както се нарича процесът на оттегляне на съветската власт и войски частите на Червената армия отнасят голяма част от добитъка, земеделския инвентар и дори заграбват реколтата, произведена от селяните. Населението отново започва да гладува.В състава на райхскомисариата е обособен отделен генерален окръг Крим с полуокръг Таврия. Той се управлява от германски генерален комисар. Град Николаев е център на друг окръг, управляван също от генерален комисар на Райха.Фактически в Таврия е установена германо – румънска окупация. Военно-окупационният режим в Приазовието продължава от октомври 1941 г. до септември 1943 г. В някои райони германците управляват съвместно с румънските военни органи или с администрация на украинските националисти.Българските села в ТаврияНай-масово те са изпращани през пролетта на 1942г. Тогава набирането им добива масов характер. Използвани са войници, които насила мобилизират работниците, събират ги на сборните пунктове и с ешелони ги откарват на запад.че са били между 5000 и 40 000 души. (2)с подкрепа на българската държава. По инициатива на писателя Мишо ХаджийскиПоради важността на писмото ще го цитираме изцяло.Първият вариант е издействане на самоуправление под германски протекторат.Вторият вариант, който е предложен е преселение на жителите на 28 български села.Таврийските българи разчитат царят да намери подслон и за тях, така както е сторено това от българските власти за сънародниците им от Добруджа, Тракия, Македония, Поморавието и Западните покрайнини. Те не пропускат възможността да изтъкнат добродетелите на тази забравена българска общност, като подчертават родолюбието, честността и трудолюбието на таврийските българи, които са готови да се заселят на пустеещи земи.Един от тях е Мишо Хаджийски, подписал се като писател. Той ще стане вдъхновителят и организатора на преселението на таврийските българи в Родината.Мишо Хаджийски – писател, журналист и водач на таврийските българиПрез 1930 г. М. Хаджийски завършва VII клас в българското училище, а през 1933 г. получава диплома от Педагогическия техникум с преподаване на български език в село Преслав (Таврия) – културната столица на приазовските българи.От 1938 до 1944 г. той издава цели четири сборника с разкази – “Нощите край Лозоватка”, “Из Бесарабия”, “Пуста чужда чужбина”, “Българи в Таврия”, поставя в Българския държавен театър в Одеса драмата “Банови дворища”, подготвя за печат последния си сборник с разкази “Стара Таврия”.Таврия – неговия малък “български остров”, изникнал по волята на съдбата сред суровата пустош на многоезичната приазовска степ.Дарбата му е безспорна, а перспективите за неговото бъдеще – добри. Литературната критика твърди, че неговите творчески усилия в перспектива биха могли да го превърнат в един своеобразен “Йовков на таврийските българи”.М. Хаджийски успява обаче да избяга от пленническия конвой. Добира се до родното си село Инзово, където за известно време се укрива. По-нататък с много рискове смело се посвещава на своето и на своята общност оцеляване. Дейността му е апостолска.Важен момент в подготовката на преселението са събитията от май 1942 г. Тогава М. Хаджийски поема отговорността да представя и отстоява пред българските власти волята за преселение в прародината на60-хилядната ни общност в Таврия.На 12.05.1942 г. той посещава българската легация в Букурещ, където носи писмото на таврийските българи до цар Борис III. Писмото е прието и е изпратено чрез пълномощния ни министър в Букурещ Стоян Чомаков лично до министър-председателя проф. Богдан Филов.На 12.05.1942г. българската легация в Букурещ дава открит лист № 55 на М. Хаджийски да дойде в София.На следващия ден съгласно по-късно издаденото му удостоверение на дирекция на полицията № 28603 той пристига в София, носейки със себе си писмото до цар Борис ІІІ.В България М. Хаджийски развива широка дейност в изпълнение на своята кауза по организиране на преселението.М. Хаджийски създава “Институт за опазване на Таврия”, в който членове стават изтъкнати български интелектуалци, учени и писатели като проф. Стоян Романски,проф. Борис Йоцов, Стилиян Чилингиров, Иван Леков, Петър Динеков, Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев, Христо Капитанов, както и журналистите Христо Бръзицов, Александър Дякович. (3)На 4.09.1942 г. М. Хаджийски получава открит лист от Дирекция на националната пропаганда. Това му позволява да обикаля страната и да изнася публични лекции на тема “Българите в Украйна”. Съдействие му оказва Съюза “Отец Паисий”.Намира съмишленик в лицето на председателя на съюза проф. Георги Генов.Той е роден в Котел през 1883г. Завършва право в София и специализира международно право в Париж, Рим и Хага. Университетската си кариера започва през 1920г. Става декан на Юридическия факултет, а през 1937г. и 1938г. е избран за ректор на Софийския университет.Преподава едновременно и в Свободния университет. Автор е на много научни трудове, от които най-важните са: “Източният въпрос”, “България и Обществото на народите” (1938 г.), “България и Европа. Сан Стефано и Берлин” – 1878″ (1940 г.) и др.Има специални изследвания в международното право и теорията на правото. Публикува и много статии в периодичния печат – преди всичко по въпросите на външната политика, където е безспорен авторитет.Проф. Г. Генов развива и обществено-политическа дейност. Още като студент се свързва с Радикал-демократическата партия. След преврата на 19.05.1934 г. се оформя като неин политически лидер. Участва в редактиране на нейните издания в. “Радикал” и сп.”Демократически преглед”. Освен високо ерудиран учен и общественик е и голям патриот. Патриотичните му разбирания са причини да стане един от ръководните дейци на създадени през 1927 г. Всебългарски съюз “Отец Паисий”, чийто председател е екзарх Стефан. По негова инициатива е издигнато искането за мирна ревизия на Ньойския договор, обосновано от него самия в труда му “Ньойския договор и България”.Статия на проф. Г. Генов за съдбата на българите в Таврия от 1943г.На 20.08.1942 г. ръководството на Съюза “Отец Паисий” изпраща до МнВРв София писмо. То е изключително важно, защото е опит за формулиране на цялостна национална програма за решение на таврийския въпрос. Набелязаните мерки са изпращане на български консул или поне висш офицер в Таврия, назначаване на българи в местната администрация, възстановяване на българските училища, издаване на български вестник, командироване на български свещеници в селищата с компактно българско население, изпращане на спешна помощ от лекарства и храни за бедстващите българи.Много важна е бележката с внушение до правителството на проф. Б. Филов в писмото на съюза, която звучи и до днес актуално. “В национален интерес е тези българи да не се разпиляват, а “в близко бъдеще вкупом да бъдат преселени в България.” (4)В началото на януари 1943 г. със съдействието на отецпаисиевци е издаден специален брой на вестник “Българите в Таврия”. Замисълът е тиражът му да достигне 10 000 броя, като приходите от продажбата му да послужат изцяло за подпомагане на таврийските българи.Със съдействието на Съюза “Отец Паисий” М. Хаджийски обикаля страната и изнася беседи в София и десетки други градове в провинцията, по време на които запознава българската общественост със съдбата на таврийските, бесарабските и кримските българи.Публикува поредица от статии по темата в българската преса. Пише съобщения до народните представители в XXV ОНС, чете сказки и по националното радио.През 1943 г. успява да издаде и книгата си “Българите в Таврия” и сборника “Пуста чужда чужбина”. (5)Благодарение на тази му дейност българите в България разбират за съществуването на своите сънародници в Украйна. В България М. Хаджийски намира и личното си щастие. Създава свое семейство. В София той се запознава със студентката по немска филология Савка Рафаилова Николаева, за която по-късно се оженва.Но най-съществената част от неговата дейност е усилието му да подпомогне завръщането на таврийските българи в Родината.Понякога М. Хаджийски отскоча и до родната му Таврия.М. Хаджийски намира последователи не само в средите на отецпаисиевци, но и сред някои български дипломати. Двама от тях ще станат активни участници в процеса на преселение. Това са Любомир Кузупов – офицер от запаса, пълномощник на българското правителство в окупирана от Райха Украйна и Иван Димитров Станчов – български консул в Галац, Румъния. Тяхната роля е специфична, но изключително важна.Едновременно с това сътрудничи на българското военно разузнаване.Участва в укриването българско оръжие, подлежащо на унищожаване по силата на военните клаузи на Ньойския договор .Едновременно работи и в общинската администрация във Варна, където отговаря за настаняването на бежанците от Русия. През 1923 г. завършва право в Университета във Фрибур, Швейцария.На този си пост подпомага преселването в България на компактни групи таврийски българи.Поддържа връзка с таврийските българи и пише често доклади до София. Автор е на ценни спомени. (6)О. з . полковник Любомир КузуповПодготовката за преселението навлиза в активна фаза през есента на 1943 г. Тласък на процеса дават някои събития по фронтовете в Украйна.В спомените на голяма част от преселниците този период (есента на 1943 г.) е посочен като начало на тяхното преселение към Родината.Междувременно настъпват важни промени в управлението на България. След смъртта на Н. В. Цар Борис III на 28.08.1943 г. на престола се възкачва малолетният му син Н. В. Цар Симеон II. Назначено е регенство в състава проф. Б. Филов, генерал Н. Михов и Н. Ц. В. Княз Кирил Преславски. От 14.09.1943 г. на власт в България е правителството на Добри Божилов. Тъкмо то раздвижва разработените проекти за преселение на таврийските българи.Министър – председателят Добри БожиловД. Божилов успява да сключи на междуправителствено ниво с Германия споразумение за преселение на 2500 души от Украйна. Преселниците трябва да се набират от района между р. Днепър, Одеса и п-в Крим. Формално това е район под германска окупация, но фактически се управлява от румънска администрация в т. нар. Транснистрия и от украинските националисти.С изпълнение на тази мисия в октомври 1943 г. правителството упълномощава М. Хаджийски и Л. Кузупов – съветник в МнВР. Те трябва да установят контакт с бежанците и да подготвят и организират преселението им в България.В края на декември 1943 г. Л. Кузупов и М. Хаджийски пристигат в Одеса и веднага се заемат с изпълнение на своята важна мисия.Л. Кузупов споделя в спомените си: “Трябваше да се уредят много въпроси: първо: да се издадат открити листове; да се получи разрешение от украинските власти тия българи да напуснат украинската територия; трябваше да се уреди въпросът с тяхното идване в територията на Трансистрия, а след това да бъдат пуснати от транснистрийските власти да преминат в Румъния – Бесарабия; да се получи разрешение от румънските власти за влизането им в Бесарабия и пътуването им през последната до България. Нашето правителство не ми отпусна нито лев кредити. Нашите бежанци бяха в мизерно положение – без пари и без средства за преживяване. Трябваше по-скоро да се измъкнат от това положение. ” (7)При много тежки условия Л. Кузупов започва работа по организиране на преселениетона българите. Първо в Одеса осигурява отпечатването на специални открити листове.От преселниците такива получават само тези, които са бежанци, имат паспорти (лични карти) и са с българска народност.Желаещите да се преселят са прехвърлени на територията на Транснистрия, като са насочени към граничното българско село Паркани, Тирасполско. Тук се събират над 1000 българи мъже, жени, деца. (8)Според спомените на Л. Кузупов са били обаче по-малко – около 500 души. (9)В спомените си Л. Кузупов описва тяхното мизерно състояние: “В Паркан положението беше отчайващо. На над 500-те души формено гладуващи германците даваха само по малко хляб, за да не умрат от глад, и никакви съедни продукти. На тях се разрешаваше да вземат вътрешностите на коления от германците добитък – карантията; и с това живееха тия нещастни наши сънародници. А селото – голо, нямаше нито една свободна квартира, нито едно легло, нито една завивка. А беше студено – сред зима; януари и февруари.” (10)Л. Кузупов оставя М. Хаджийски в Одеса да се занимава с издаването на откритите листове. Посещава Николаев, за да уговори с германските окупациони власти пусканетона българските бежанци там. В Одеса провежда лична среща с управляващия Транснистрия проф. Антонеску (брат на диктатора генерал Антонеску) и издейства от него разрешение идващите отвъд р. Буг преселници да бъдат допускани в Транснистрия, а след това да им се разреши да всички да влязат в Румъния. В Одеса Л. Кузупов уговаря с германците да отпуснат влакова композиция, която да натовари част от бежанците.За да прехвърли българите и да ги спаси от тези нечовешки условия, при които са поставени в тежките зимни месеци Л. Кузпов се среща с германския комендант на гр. Тираспол и му дава обещание, ако му съдейства да получи български ордени.Както отбелязва в спомените си това е “трик”, който е прилагал още през Първата световна война в Македония, понеже знае, че “германците са големи любители на ордени”.“Това мое хрумване подейства чудотворно – отбелязва Л. Кузупов.Германската комендатура осигурява на бежанците храни (ориз, захар, мазнини и други продукти) и даже обещава специална влакова композиция от 30 вагона за извозване до България. (11)М. Хаджийски остава в Одеса, където работи по снабдяване на българите там с открити листове. Тук, в Одеския район по това време са живели над 25 000 българи. (12)За тях обаче няма разрешение за преселение. Такива са инструкциите на МнВР от София, с които М. Хаджийски трябва да се съобразява. На одеските българи е отказано преселение въпреки желанието на мнозинството от тях да се върнат в Родината. Изключение М. Хаджийски прави за единици от тях, които поради различни причини не могат да живеят повече под съветския режим. (13)В крайна сметка около 500 български бежанци от Таврия и Южна Русия се концентрират в гр. Одеса. Решено е те заедно с част от хората от Паркани да бъдат качени на подготвяната влакова композиция. Първи са се натоварили на него бежанците в Одеса.Л. Кузупов разказва какво се случава по-късно с товаренето на преселниците от Паркани:“Най-после съобщиха, че влакът е тръгнал от Одеса. Натоварихме жените и децата на каруци и ги откарахме на гара Тираспол. Чакахме цял ден, но влакът не дойде. Върнахме ги пак в Паркан. На сутринта пак ги откарахме и пак ги върнахме. Казаха, че товаренето ще стане на гара Паркан. Едва на третия ден влакът пристигна с голямо закъснение.Тия, които щяха да се товарят, трябваше да бъдат проверени по списъците.Оказа се, че много от тях ги няма (близките им не ги бяха пуснали,…), а имаше и такива, които не фигурираха в списъците. Голяма разправия, но най-после ги заведоха на перона да чакат влака. Влакът пристигна, но за моя изненада бе препълнен с пътуващи от Одеса наши бежанци. Много от последните се бяха настанили комфортно и нашироко: инсталирали в товарните вагони легла, печки и пр. и носеха много багаж. Изглежда, че Хаджийски бе уговорил с някои изселващите се да си пренесат повече багаж. Вагоните се оказаха затворени отвътре. Нямаше много време – влакът трябваше да тръгва, а хората останаха на перона. Тръгнах от вагон на вагон, яростно затропах по вратите и принудих намиращите се вътре бежанци да отворят. И във всеки вагон наблъсках по още двайсетина от “моите” бежанци”. (14)За повечето от бежанците от Паркани е намерен друг изход. За тях е решено да потеглят самостоятелно по шосетата със своя конвой от каруци и коне, с които са разполагали.Бежанци от Таврия на път през 1944 г.През ноември 1943 г. в България пристигат първите таврийски заселници. Това са 47 семейства от село Инзово. За тяхното преселение има разрешение от българското дипломатическо представителство в Букурещ.По-голяма част от тези семейства са насочени към Добричка област. На 20.12.1943 г. те пристигат в град Добрич, където са тържествено посрещнати. Осигурена им е специална вечеря от добричкото гражданство. После заминават за мястото за тяхното преселение в село Германци (днес Добрево), Овчаровска община.Насочват ги не случайно към това селище. До 1938-1939 г. в района на село Германци (днес Добрево) са живеели хора с германски произход, преселници в България, изселили се в Германия по призива на Хитлер преди началото на Втората световна война на 1.09.1939 г.След напускането им имотите на бившите жители на селото са били одържавени. Затова те са преотстъпени безвъзмездно на върналите се в Родината българи. Таврийци от Инзово са настанени в бившите германски къщи. Всички настанени в Германци (Добрево) семейства са от Инзово начело с бившия му кмет Петър Милчев, подписал молбата до цар Борис III от 20.04.1942 г.Тук бившите инзовци, сред които има земеделци, но също учители, лекари, инженери заживяват мирно и тихо съвместно със старите български жители на селото.За тези инзовци, заселили се в Германци (Добрево) пред автора на книгата” Българи в Таврия и таврийци в България” Атанас Марков Йордан Боев, жител на селото, роден през 1932 г. в Северна Добруджа и преселник в Южна Добруджа по Крайовската спогодба с родителите си, разказва следното:На 13.12.1943 г. правителството приема протокол, който определя процедурите по настаняване на преселниците. Служба “Обществени бедствия” към МВР трябва да поеме функции по посрещане и осигуряване с подслон. Отпуска се като първа помощ 400 000 лв. Разрешава се безплатно пътуване на изселниците по БДЖ, речните кораби и държавните автобусни линии. Предвидено е тяхното оземляване. На БНБ е наредено да обменя носените от таврийците пари – германски марки или украински карбованци. (16)Всички административни и полицейски власти се задължават “да оказват пълно съдействие на преселниците до окончателното им настаняване на определените от съответните министерства места.”(17)През януари 1944 г. към България се насочва група от 28 семейства от т.нар. габровска група – членове на Съюза на българите таврийци от български произход. Държавата им оказва двойна помощ. Сменени са им суми от 1000 марки, получени от преселниците в Одеса и върнати им обратно, вече на българска земя. Даден им е и държавен заем в размер на 40000 лева.Вербална нота от 28.02.1944 г. на кралското министерство на външните работи на Румъния гарантира преминаването в България на 2,500 българи-бежанци. 500 ще пътуват с влак, а за други 2,000 е уточнено, че натоварени в кораб в Измаил ще бъдат разтоварени в Силистра или Русе. (18)На 22.02.1944 г. от Одеса потегля осигурената от германската окупационна власт влакова композиция. На гара Тираспол ешелонът е очакван от Л. Кузупов. Той успява да качи на композицията и преселниците от Паркани. Изпраща писмо до българския пълномощен министър в Букурещ Иван Попов, в което го моли чрез неговите служители в легацията на гара Букурещ да уреди посрещането на преселниците с топла храна и мляко за децата.Помагат и родолюбиви букурещки българи, които отпускат около 80 000 леи за облекчаване положението на пътуващите към България преселници. В акцията се включва и представителството на БПЦ в Букурещ, където преселниците пристигат на 26.02.1944 г.(19)От Букурещ ешелонът заминава за Гюргево, от където българите се превозени чрез шлепове до пристанище Русе.Много по-трудно се оказва преселението на бежанците от Паркани, които се движат пеш със своите коне и каруци. Л. Кузупов трябва да помага за битовото им уреждане и изхранване, вкл. с резервните части за каруците. За да се срещне с преселницитеИв. Д. Станчов потегля към устието на р. Днестър. В спомените си той отбелязва следното:Ив. Д. Станчов и Л. Кузупов успяват да убедят германските власти да разрешат прехвърлянето на българските бежанци през р. Днестър на румънска територия.След извършване на процедурите по дезинфекция “коларският” керван на таврийци навлиза в Бесарабия. Л. Кузупов ги насочва по маршрут, който минава през българските села.Така съдбата връща част от таврийските българи към селата в Бесарабия, от където те са се изселвали в Таврия през 1861-1862г. Условията, при които се движи кервана са много тежки – сняг, дъжд, кални пътища. Но въпреки това преселението продължава. Помагат им с всичко възможно местните бесарабски българи, които намират сред преселниците свои далечни роднини. Керванът достига до гр. Измаил. Тук се запасява с необходимите хранителни продукти. После каруците с бежанци са натоварени на осем шлепа за България. (21)На 13.03.1944 г. шлеповете с таврийските 630 българи пристигат на пристанището в Силистра. (22)За преселниците това е най-щастливият миг в живота им. С просъзлени очи те излизат на българския бряг, падат на колене, кръстят се и целуват родната българска земя. Кадрите от кинопрегледите от онова време запечатват за историята тези вълнуващи моменти.Посрещнати са топло от силистренци начело с кмета им Борис Коджабашев. Взети са мерки за тяхното настанява и снабдяване с топла храна. (23)Обикновените силистренци се включват в акция за осигуряването им с храна и облекла. Младежите от “Бранник” им изнасят патриотични забави. (24)От Силистра преселниците са изпратени за временно настаняване в селища от Силистренска, Дуловска и Тутраканска околия.През март – април 1944 г. върви интензивна работа по преселението. Към 14.03.1944 г. от получилите разрешение да се изселят от Русия и Украйна 2 500 души в България са пристигнали първа група с влака от Гюргево 500 души, втора група с шлепа до Силистра от 600 души и трета група от 100 души вече е на път. (25)На 4.04.1944г. М. Хаджийски споменава за преселили се 1375 души и останали в Одеса 274 души с пътни листове на ръце, които не са пожелали да заминат с първите групи и за които е повдигнат въпрос за тяхната неблагонадеждност.(26)М. Хаджийски се застъпва пред българското министерство на външните работи за тези хора. Той се аргументира по следния начин: ние нямаме право да им откажем, понеже те са българи, а някои от тях са и български поданици. М. Хаджийски действително признава, че някои от кандидат-преселниците са българи, женени за рускини и са се откъснали от всичко българско. М. Хаджийски обаче смята, че след умело посрещане и възпитаване в България, в българска среда, те скоро ще се приобщят към Родината.Тази негова позиция отново по убедителен начин характеризира неговата личност като горещ български патриот. Като такъв М.Хаджийски милее за българите, където и да са те по света. Старае се да даде на властта и други аргументи за това, че тези сънародници трябва да бъдат подкрепени в техния преход към земите на историческата им родина.Той припомня, че българите-селяни от Крим и Таврия са “извън всякакво съмнение.” (27)Те са били преследвани от болшевиките като заможни и богати българи. Трябва да има милост и за тези клети хора. И те да могат да се завърнат на свята българска земя.1375 души от преселниците, дошли в България до началото на април 1944 г. са настанявани в няколко околии: Добричка, Балчишка, Генерал Тошевска, Дуловска и Тутраканска околии.Според едно писмо на директора на добричката поземлена дирекция Любомир Великов от 11.04.1944 г. до Дирекцията на земята те са били разпределени по следния начин: Добричка околия – 34 семейства и 104 души, Балчишка околия – 42 семейства от 147 души, Генералтошевска околия 24 семейства от 99 души.”(28)В Дуловска и Тутраканска околии на преселниците са дадени задоволителни жилища. Предоставя им се земя по 40-50 дка, в зависимост от броя на членовете на семейството и добитъка им. Семействата са зачислени към десятките на селата. С техния добитък и зает инвентар е организирано засяването на дадените им земи. (29)Добричкият директор на Поземлената дирекция споделя за констатирано разминаване между желано и реалност. Той донася, че в други околии, освен посочените, няма свободни земи. Липсва разпоредба за анулиране на сключени договори за дадени под наем земи на Б.З.К. Банка и фонда. Преселниците остават за зимата без получена земя. Българската администрация по места естествено взима мерки и решава проблемите.Преселниците са настанени предимно в домове на приемни семейства и обществени сгради, като веднага получават земя за обработка и семе за посев.На 7.04.1944 г. в Силистра пристига третата група от 95 таврийски българи, водени от пратеника на правителството М. Хаджийски. (30)М. Хаджийски не остава с тях, а се връща обратно за да съдейства и на преселениетона последната група. На 20.04.1944 г. той изпраща доклад на вънпния министърД. Шишманов. В него обобщава за резултатите от акцията в периода от 20.12.1943 г.до 10.04.1944 г. В доклада се сочи, че общата цифра на преселените до този моментв България са “1575 души от Украйна, Таврия и Крим”. Но отбелязва, че това е много малък процент от пребиваващите българи в тези райони. Основната маса са останалив селищата си поради невъзможност да се преселят или липса на служители на българското правителство, които да им съдействат и помогнат в трудния път към България.На 24.04.1944 г. Ив. Д. Станчов изпраща последната група бежанци, като изготвя списък за тях. Това са 140 души с 28 каруци, водени от Никола Дондонов. На 11.05.1944 г. те влизат в Силистра през сухопътната граница с Румъния при село Остров. (31)Насочени са към община Вокил в Дуловска околия.На 11.06.1944 г. в Силистра идва следващата група преселници. Това са 11 души с 3 каруци и водач Павел Стефанов Добров. Българското генерално консулство в Галац ги снабдява с необходимите документи за пресичане на границата и преминаването през румънска територия, като е приложен поименен техен списък. (32)Последната известна група бежанци 16 души пристига в България в началото на юли 1944 г. Тогава тя преминава граничния пункт при село Кардам. Откритите листове им са осигурени от българската легация е Букурещ.Общият брой на преселниците не е точно установен. В проучвания по въпроса се говори за различни цифри.В доклада на главния инспектор по преселението Продан Хаджиев до Дирекцията за земята от 2.05.1944 г. се посочва броят на пристигналите българи от Таврия, настанени по околии, както следва: Добричка околия – 74 семейства с 240 човека, Генерал Тошевска околия – 60 семейства с 91 човека, Балчишка околия – 67 семейства с 247 човека, Дуловска околия – 166 семейства с 558 човека, Тутраканска околия – 23 семейства с 92 човека. Общо това прави 390 семейства с 1228 човека. (33)В цитирания по-горе доклад на М. Хаджийски от 20.04.1944г. се споменава за 1575 души от Украйна, Таврия и Крим. Цифрата 1575 души обаче служи само за ориентир. Причината е, че в нея не влизат новите четири групи, дошли след датата на доклада от 20.04.1944г.Затрудненията в изчисляването на броя на преселниците идва и от самата документация, съставен от съответните длъжностни лица, които са използвали различни критерии. Ако някъде се посочват точни цифри, другаде се споменават само имената на главите на семействата. Понякога пък се прилагат едновременно и двата критерия. Освен това не всички околийски управители и кметове са давали своевременно данни за броя на преселниците. Друга пречка за точното изчисляване на таврийските преселниците е, че те често са сменяли местожителството си в България.В най-новото изследване по темата “Депортацията на таврийските българи в СССР през 1945 г.: Премълчаната история” е прието, че през есента на 1943 г. и пролетта на 1944 г. в България пристигат около 1900 наши сънародници от Таврия. (34)Не е изключено обаче те да са повече, пристигнали и по други пътища, за които няма документация в архивите.Завърналите се в България са изключително земеделци. В доклад на областния началник по земеделието в Добрич намираме подробни данни за професията на 320 преселници от Таврия, настанени в Добричка и Шуменска област. 2/3 от хората са земеделци, работници или домакини. Единици са лекари, учители, агрономи или инженери. В групата има десетина души градинари и занаятчии. (35)На преселниците в селата е дадена земя под наем, от свободните фондови земи.За устройването им правителството на Д. Божилов приема два протокола с дати 25.02.1944 и 9.03.1944 г. В тях се доразвиват действията, предвидени по протокола от 13.12.1943 г. Новото е, че отпуснатите помощи към МВР за посрещане, подслоняване и изхранване на бежанците са по-големи – 1 млн. лева по протокола от 25.02.1944г. и 3,6 млн. лева на 9.03.1944 г. (36)В друго свое заседание от 06.04.1944 г. правителството приема Постановление № 22, с което задължава Българската земеделска и кооператвина банка (БЗКБ) да отпусне под гаранцията на държавата на всеки таврийски преселник, който е земеделски стопанин сумата от 40 000 лева. При определени обстоятелства се допуска и по-голяма сума. (37)След пристигането на бежанците в България на всички глави на семейства са връчени ипо 2000 лева безвъзмездна помощ от държавата. (38)С 16-то Постановление на МС от 16.06.1944 г. е уреден въпросът с временното урежданена безплатното лекуване на преселниците. Според него всеки преселник от Таврия, акое беден и не може да плаща, се освобождава от всякакви такси за лекуване, както при лекуването в държавните и общински лечебни заведения, амбулатории, диспансери и пр., така и при домашно лекуване от служебни лекари – без да се изисква удостоверение за имотното състояние на болния, а само по устно заявление.Решение за безплатно лечение на бедните преселници от ТаврияВзети са мерки за тяхното оземляване. На 14.03.1944 г. се провежда заседание на експерти към МВР, което набелязва мерки в тази насока. Експерите решават настаняването на преселниците да става компактно и в по-големи групи. Констатирано е обаче, че държавният поземлен фонд не разполага с достатъчно сводно количество земя.Затова експертите предлагат да бъдат закупени от държавата земите в Южна Добруджа, собственост на румънци по чл. 5 от Крайовската спогодба от 1940 г. Това са над 150 000 декара земи, за които е преценено, че ще бъдат подходящи за заселването на таврийците. За да оземли преселниците, е набелязана дори крайна мярка като отчуждаване по законодателен ред срещу заплащане на някои от земите на едрите земевладелци в Добруджа, с което може да бъдат предоставени още 20 000 – 30 000 декара земя за преселниците. (39)До септември 1944 г. преселниците са оземлени с обработване, със земя между 15 и 50 декара, както и с дворни места в селищата с площ около 2 декара.През лятото на 1944 г. са набелязани и други мерки. Сред тях е строителството на жилищаза бежанците. Кредитирането на това строителство става от бюджета на МВР, като за целта е предвидено на основание на закона за гражданската мобилизация всичкитрудоспососбни преселниците да бъдат мобилизирани, както и майстори строители и работоспособни граждани. Има предложение с министерско постановление да бъде отпуснат безплатен строителен материал, а документите за строителната дейност да бъдат освободени от всякакви общински такси и налози. (40)В акциите за настаняване и изхранване на бежанците активно се включват и органите на местната власт. На 13.03.1944 г. лично силистренският кмет Борис Коджабашев се обръща към МВР с молба за отпускане на 800 000 лева за закупуване на храната за хората и добитъка. При пристигането на втората група перселници в началото на април 1944 г., общината изразходва още 45 000 лева от своя бюджет за изхранването им. (41)На кметовете на населени места, в които има настанени преселници е наредено да вземат мерки за изхранването и снабдяването им с необходимия селскостопански инвентар и семена за посев. Кметовете също така трябва да оземляват всяко тричленно семействос минимум по 30 декара земя и с по 5 декара допълнително за всеки следващ член на семейството. (42)Преселниците от Таврия са снабдени в кратки срокове и с българско гражданство. Процесът стартира през лятото на 1944 г. и завършва през есента на 1944 г.Това става след като на 4.08.1944 г. МВР уведомява областните директори, че таврийските българи ще бъдат приети за български поданици. Получаването на българско гражданство става по облекчена процедура. Тя включва подаване на индивидуални молби чрез местната община до министерството на правосъдието, като за молбата не заплащат никакви такси и гербови марки. (43)Решено е ползването на административната услуга да бъде безплатно. Никой не може дасе обогатява за сметка на преселниците, потърсили отново спасение в Родината.Специфично е че процесът на получаване на българско гражданство само стартира, но неприключва към 9.09.1944 г. Едва в ноември 1944 г. таврийските преселници вече имат българско гражданство. (44)От всички изложено до тук може да се направи изводът, че в годините на Втората световна война отношението на българските власти към таврийските преселници е било високо отговорно и национално.Въпреки военновременната обстановка българските власти предприемат серия от много сполучливи мерки за устройване на таврийските българи. При това има организация както на централно, така и на местно ниво. Опитът в устройването на севернодобруджанските българи от 1940 г. помага много.Българската държава съдейства за устройването на преселниците – осигурява се безплатното извозване с влакови композиции до местата за окончателното им настаняване, те получават по около 40-50 декара земя на семейство, стопански инвентар, квартири, работа, безплатно медицинско лечение и др.Така са създадени предпоставки за трайно вписване на преселниците в живота на Родината. Адекватните мерки на властта улеснява бързата и безболезнена адаптация на преселниците. Най-лесно това става при земеделците. По-трудно се реализират хората с други професии – чиновници, агрономи, инженери, лекари, учители, които се насочват най-вече към градовете. Местното население помага на преселниците да се настанят, да заживеят спокойно и да започнат да изкарват прехраната си с честен труд.По-голяма част от таврийските българи веднага подават документи за получаване на българско гражданство и го получават във възможно най-кратки срокове.Таврийците получават същия статут като българските преселеници от Северна Добруджа, напуснали земите си въз основа на Крайовската спогодба с Румъния от 1940 г. въз основа на споразумението за размяна на населението. Младежите в наборна възраст са призовани във войската и те постъпват в казарамите.Въобще таврийските българи стават лоялни български граждани и всякаки подозрения за тяхната “неблагонадежност” бързо са разсеяни. Работливите от тях се радват на добри военновременни реколти и създават дори нови семейства. Такъв е случая с М. Хаджийски, който сключва брак със Савка Николаева.През септември – октомври 1944 г. идват още таврийски преселници. Това е обаче последната вълна от Таврия. По-далновидните от тях успяват да си вземат жителство от някои селища от Северна Добруджа като Тулча и “минават” като преселници по Крайовската спогодба от 1940 г.Превратът на 9.09.1944 г. и окупацията на България без бой от Червената армия изцяло променя съдбата на таврийските българи и отваря още по-трагична страница в тяхната история. Мечтата им за Родина и родно огнище, сбъднала се за кратко е убита окончателно от жестоки комунистически репресии и нова депортацията по заповед на диктатора Сталин обратно към СССР. Депортация, при която активно ще съдейства и прокомунистическото правителство на т. нар. Отечествен фронт.Зловещата 1945 г. – БКП праща на смърт в СССР по искане на Сталин таврийските българиЗавърнали се в прародината си на Балканите, са обявени за “изменници и предатели” стават жертва на съветските репресииПо нареждане на комунистите таврийци са ловени за избиване и депортиране като опасни диви животниБългарският народ спасява своите евреи от “лагерите на смъртта”, но две години по-късно не успява да спаси от същата участ еднокръвните си братя – таврийските българи(ЧАСТ ТРЕТА)Една от най-големите трагедии в най-новата българската история е депортацията на таврийските българи, преселници в България след 9 септември 1944 г. Устояли наопитите за насилствена русификация, оцелели след колективизацията, разкулачванетои “Голодомора”, преживели сталинския “голям терор”, таврийските българи намират сили през Втората световна война да се преселят в прародината си на Балканите, а след нейният край, обявени за “изменници и предатели” стават жертва на сталинските репресии чрез насилственото им депортиранекъм СССР.В трета част от поредицата, посветена на трагедията на таврийските българи се спирамена тяхната депортация през 1945 г.Депортациите са вековна руско-съветската традиция, която се прилага винаги с репресивна цел и тогава, когато властелинът на Кремъл прецени. Те са неделима част от съветската история и доказват репресивната същност в националната политика на тази “империя на злото.”Историята на депортациите на народите на СССР е дълга. Началото й се отнася ощекъм периода на Гражданската война след рухването на бившата Руска империя през 1917 г. Болшевишкият вожд Ленин е творец на този вид колективна репресия, която е част от “червения терор”, а първи нейни жертви стават казаците, противници на съветската власти едрите земевладелци.Йосиф Сталин обаче доразвива и усъвършенства опита на Ленин и при неговото еднолично управление (1929-1953) депортационната политика на СССР достига най-брутални форми, като започва да се прилага повсеместно. Периодично “бащата на народите” прибягва до такива широкомащабни репресивни мерки. В сталинския период на съветската история са били депортирани цели “наказани” от Й. Сталин народи, социални групи като кулаците и дворяните, политически неблагонадеждни “бивши хора”, лишени от права в СССР и дори близките на “врагове на народа”. Тези депортации достигат своята кулминация в два периода – колективизацията, свързана с разкулачването на селяните в началото на 30-те години и по време на Втората световна война (1939-1945).В епохата на сталинизма в СССР (1929-1953) почти няма народ, който да не е бил депортиран. В периода от 1920 г., когато са били изселени 45 000 терски казаци до смъртта на Й. Сталин през 1953 г. депортациите в СССР засягат повече от 6 милиона души.В годините на Втората световна война (1939-1945) на репресии и депортации са подложени цели 61 народи и национални групи! (1)Всяка депортация е вид колективно наказание. Тя води до много човешки жертви, материални загуби и щети и носи винаги отрицателни емоции за депортираните.Депортациите грубо погазват и правата на народите в СССР. Цели 7 народа са били лишени вследствие на депортациите от своята автономия – немци, карачаевци, калмики, чеченци, ингуши, балкарци и кримски татари.Последица от депортациите на национална основа е не само унищожаване на автономията на съответния народ, но и русификация на земите, които той е населявал чрез заселванев техните градове, села и къщи на руснаци от други части на СССР. Този момент в съветската депортационна политика е много важен и той доказва чии интереси е обслужвала тя.Българите в СССР също са били обект на мащабни сталински репресии в това число и депортации – факт, който отсъства в днешните български учебници по история, и който българските казионни историци въобще не изследват?!Типичен пример е съдбата на кримските българи, които през лятото на 1944 г. по предложение на Лаврентий Берия и по заповед на Йосиф Сталин са депортирани в Сибир и Казахстан. Обвинени са напълно неоснователно, че са “предатели” и са помагали на германците, защото България била съюзник на Третия райх във войната.Депортацията на таврийските българи през 1945г. е епизод отсъветските комунистически репресии, извършени спрямо български граждани на българска територия в условията на окупациятана страната от Червената армия след 9.09.1944г.Репатрирани или депортирани са таврийските българи?Изясняването на този въпрос е изключително важно, защото е свързано и с оценка на действията на съветската окупационна политика спрямо тези наши сънародници.Репатрирам произхожда от латинския термин “Patria”, което означава “у дома”, т.е. репатриране означава буквално връщане в Отечеството. Терминът репатриране се използва за лица, които са бежанци, пленници и други,когато биват връщани в държавата, където са родени или са нейни граждани.Най-често под репатриране се разбират случаите, при които някой емигрант е връщан обратно в родината си.Депортацията се определя като принудително изгонване с наказателна цел от страната на лица от постоянното им местожителство или на нежелани чужденци, признати за нарушители на законовия и административния ред на съответната държава.В досегашните изследвания, колкото и малко да са те, процесът на насилствено изселванена таврийските българи след 9.09.1944 г. в повечето случаи е наричан репатриране.Съветско-руската историография също използва термина репатрирам. Само че в руско-съветската репресивна политика, както посочих по-горе има вековна традиция на депориране на народи. Диктаторът Й. Сталин не репатрира, а депортира народите – “врагове.”Българският дипломат Иван Д. Станчов в своите спомени, публикувани през 2005г. използва термина репатриране, но в кавички. Като пълномощник на българското правителство в акцията по преселение на таврийските българи в България о.з. полковник Любомир Кузупов е озаглавил своите спомени “Репатрирането на нашите сънародници от Таврия и Крим през пролетта на 1944 г.”С други думи репатриране има преди преврата на 9.09.1944 г., а не след тази дата. Таврийските българи са репатрирани доброволно в България до 9.09.1944 г. и депортирани насила в СССР след 9.09.1944 г.С оглед на това считам, че използването особено от български историци на неправилен термин като репатриране за характеризиране на принудителното изселване на таврийските българи след 9.09.1944 г. е недопустимо и цели да оправдае съветските комунистически репресии, извършени спрямо български граждани на българска територия в условията на чужда окупация.По силата на Хагската конвенция от 1899 г., прилаганаи по времена Нюрнбергските процеси срещу нацистките военнопрестъпницислед Втората световна война депортацията е престъпление срещу човечеството. Престъпление срещу човечествотов международното право е извършването на тежки жестокости срещу големи маси хора и то представлява най-високата степен на престъпна дейност.Масови убийства, изтребления, депортация, поробване на цивилно население преди или по време на война, преследване по политически, расови или религиозни причини и други нечовешки дейности, отговарят на определението за това престъпление, ако са част от широко разпространена и системна практика, каквато има в СССР по времето на сталинската диктатура (1929-1953).Депортацията е вид етническо прочистване на населението. Етническото прочистванеилиоще етническа чисткае процес на планирано и координирано изтребление или насилствено изселване на един етнос от неговото землище.Като типични примери за етническо прочистване могат да се посочатарменският геноцид, проведен от младотурците в началото на XX век или пък прогонването и избиването на тракийските българии заграбването на имотите им от турската държава през 1913 г.Българите в Македония в края на XIX и през целия XX век са били обект на жестоко етническо прочистване от страна на турци, гърци, сърби и сърбомани комунисти.В по-ново време пример за множество етнически чистки има по време на време на войните в бивша Югославия (1991-1999).В исторически план СССР си остава първенец в този вид колективна репресия спрямо стотици хиляди хора не само като мащаби, но като и системност и последователност в прилагането й.И до днес обаче Русия като приемник на СССР, не признава депортациите за престъпление срещу човечеството.Това е последователна политика на руските управници, която доказва тяхната отдалеченост от принципите на хуманността и международното право, както и липсата на всякакви усилия да се скъса със зловещото комунистическо минало.Доказателство за това е, че българската историография към този момент не разполага с официални съветски и руски документи за депортирането, репресиите и убийствата на таврийските българи през 1945 г. Същото, между впрочем важи и за депортирането на кримските българи година по-рано. Такива документи остават дълбоко засекретени и изцяло недостъпни за изследване от българските историци. Това е политическо решение на московските господари. Причината е ясна. Ако се даде такъв достъп, ще рухне изцяло митът за съветското освобождение на народите на Източна Европа от фашизма и ще се разкрие участието на съветската власт и Червената армия в още едно престъпление в окупирана Източна Европа, извършено в случая на територията на България.Събитието от българската истрия, което задейства веригата от процеси, довели до депортирането на таврийските българи е превратът на 9.09.1944 г.След успеха на Яш – Кишиневската операция в края на август 1944 г. Червената армия достига р. Дунав, принуждавайки германския съюзник Румъния да капитулира.Съветското върховното командване замисля да се предприеме на територията на България настъпателна операция, като за това се отделя цял фронт (Трети украински) и се вземат мерки да се постигне изненада чрез бърза подготовка и светкавично осъществяване на операцията.Първата задача на фронта е да нахлуе в България и да постави под контрол територията ни до линията Русе – Карнобат – Бургас. Отделено е специално внимание на завземането на градовете Варна и Бургас и на пленяването на германските кораби в двете пристанища. Крайната цел на “българската операция” на Червената армия е овладяването на района на София и пълното окупиране на България.На 5.09.1944 г. СССР обявява война на България. Й. Сталин действа едностранно, без одобрение на западните си съюзници. Обявява ни война без повод и основателни причини.Рано сутринта на 8.09.1944 г. командващият 3-ти Украински фронт армейски генерал Фьодор Толбухин заповядва на войските си да преминат румъно-българската граница и да започнат окупацията на Североизточна България.“Българската операция” на 3-ти Украински фронт протича безпроблемно и без съпротива от страна на Българската армия, за което предварително са се погрижили агентите на Й. Сталин в София.Поради преврата и на 9.09.1944 г. и това, че страната ни е обявила война на Германия, Й. Сталин решава да прекрати състоянието на война с България. Военните действия в България са прекратени от 23 ч. на 9.09.1944 г. Съветските войски обаче продължават настъплението си на запад и влизат в София на 15.09.1944 г. С това окупирането на страната приключва.От военната операция на Червената армия се възползва т. нар. “Отечествения фронт “- обединение на съветската “пета колона” в България начело с комунистите. В условията на започнала съветска окупация този “Отечественият фронт” овладява властта.На 9.09.1944 г. в София чрез преврат е свалено от власт демократичното правителство на земеделеца Константин Муравиев. Всъщност превратът е извършен под ръководството на СССР и неговите разузнавателни органи, с помощта на съветската агентура в България. Самите въоръжени терористични формирования, т. нар. партизани от БРП (комунисти) нямат никакво участие в завземането на властта и формирането на правителството на ОФ. Беглецът на Запад, бивш шеф на съветското разузнаване на Валтер Кривицки, свидетелства в книгата “Аз бях агент на Сталин”, че овладяването на България от съветската “пета колона” е било подготвяно от много дълго време.Цялата съветска политика от 1919 до 1944 г. спрямо България е подчинена на целтана съветските болшевики да завладеят България, да я болшевизират и тотално да я подчинят, което и става. За изпълнението на тези цели Москва използва най-голямата терористична организация в историята на човечеството Коминтерна и нейната послушна секция БКП. Средствата за постигането на целта са терора, метежите, убийствата, шпионажа, саботажа, подривната дейност, достигнали широки мащаби против българската държава тъкмо по време на Втората световна война (1941-1944).Самото завладяване на територията на Царство България от страна на войските на 3-ти Украински фронт носят чертите на агресия и окупация. Няма никакви следи за освобождение и други подобни акции, която догма бе наложена в продължение на десетилетие от съветската и българската комунистическа пропаганда.Съветските кореспонденти на в. “Правда” Вадим Кожевников и Михаил Сиволобов в писмо до Г. Димитров от 24.09.1944 г. признават факта, че България е била окупирана от Червената армия:“Значителна част от българския народ и някои кръгове от Отечествения фронт разглеждат навлизането на Червената армия в България не като освободителка, а като въоръжено обезпечаване на установяване на съветския строй.” (2)Последиците са трагични за България. Започва нейната болшевизацията. Най-активният период на болшевизацията на страната е от септември 1944 до края на 1947 г. и съвпада с периода на съветската военна окупация. Тогава Й. Сталин третира България сурово като победена държава. Икономически я ограбва и извършва масов терор спрямо българския народ чрез подведомственото НКВД и комунистите в правителството на ОФ. СССР дори задига българските исторически архиви, които и до днес счита за ”трофейни.”Заграбването на българските исторически архиви и третирането им по този начин още веднъж доказва, че Червената армия е окупатор. Този акт на окупатора цели тотална подмяна и фалшифициране на най-новата българска история и представянето й в удобен за Москва начин, което съчетано с десетилетната руска пропаганда към този момент е печален факт.По волята на Й. Сталин въпреки хилядите жертви и безспорния военен принос на Българската армия през 1944-1945 г. за разгрома на Германия България не е призната за ”съвоюваща”, а остава победена държава с всички произтичащи от това отрицателни последици.Червената армия става въоръжена опора в окупирана България на новата комунистическа власт, която започва масови репресии над българския народ. Терорът е добре организиран и направляван от Москва. От там Г. Димитров изпълнява указанията на Й. Сталин, като препредава заповедите му на руски език от името на ЗБ на ЦК на БРП (комунисти).Той нарежда буквално: “да бъде очистена българската земя от немските разбойници и техните подли помагачи” и “да бъде изкоренен великобългарският шовинизъм. “(3)В секретна Инструкция от 45 точки КАА /08.113 Москва, 2.VI.1947г. НК/ 00347 за управлението на окупираните източноевропейски държави на Съветската армия се вменяват задължения като разписаните в точки 3, 4, 6, 40. Акцент в тях е словосъчетанието “да се ликвидират“, (разбирай “да се избият”). Цитат от т. 40 на тази секретна Инструкция: “Да се арестуват всички политически противници. Специално да се преследват противниците, които имат авторитет сред населението.Да се ликвидират всички политически противници и след това да се обвинят в тежки криминални престъпления.”(4)Убийствата без съд и присъда след 9.09.1944 г. са част от планираното поробване на България. Изтреблението на българския национален елит цели да улесни това поробване от СССР. България фактически изживява третата си и най – голяма национална катастрофа, последиците от която се чувстват и до днес.С активното съдействие на новата отечественофронтовска власт след преврата на 9.09.1944 г. съветските войски се разпореждат тотално в България. Червеноармейците действат брутално и безнаказано, като извършват грабежи, изнасилвания и убийства.Тези действия като засяга всички българи, дори някои комунисти.Писмото на Г. Димитров до Й.Сталин разобличава изцяло мита за Червената армия като “освободител” на България.То доказва, че управляващите комунисти са се отказали доброволно от държавния ни суверенитет в полза на чужда окупационна армия и държава и са им дали възможност да се разпореждат безнаказано със съдбините на българския народ.Срещу верноподаническата молба Г. Димитров обещава пред съветското ръководство българското правителство да задоволи всички нужди на съветската армия, което и става.(5)Наскоро публикувани архивни документи дават представа за тежките загуби, нанесени на България от окупационната Червена армия във финансово-стопански план. По най-нови данни над133 милиарда лева, или около 300 милиона тогавашни долара, е струвала окупацията на България от съветската армия през 1944 г. До тази огромна сума достигат съвременни изследователи след проучване на архивите на БНБ.Различните прояви на престъпни действия на съветски войници продължават до края на престоя им в България – декември 1947 г. За това свидетелстват възраженията наГ. Димитров през 1946 и 1947 г.Генерал С. Бирюзов дори нарежда да се извършат публични разстрели на съветски войници, уличени в мародерство. През април 1947 г.той уведомява властите в София, че за престъпления срещу български граждани през 1946 г. “строго са наказани” 17 съветски военнослужещи, сред които и офицери с различни срокове лишаване от свобода – от 1 до 3 години. Престъпленията им са свързани с кражби на имущество или опити за изнасилвания.Малкият брой осъдени съветски войници не бива да ни заблуждава за големия мащаб на съветските изстъпления на българска територия. Той е свързан с факта, че хората са се страхували да търсят правосъдие в онези мрачни години на повсеместен “червен терор”.Създалата се в България обстановка след 9.09.1944 г. и окупацията й от съветските войски предвещават неблагоприятни перспективи пред таврийските българи. Първата жертва на новата политическа конюнктура е техният водач Мишо Хаджийски. Превратът на 9.09.1944 г. го заварва в Белоградчик. Тук той се е установил от пролетта на същата година. М. Хаджийски е част от групата интелектуалци, евакуирали се от София след големите англо-американски бомбардировки. Сключва брак със студентката по немска филология Савка Рафаилова Николаева. Дните на радост и надежда са помрачени от преврата на 9.09.1944 г.В Белоградчик на 9.09.1944 г. влизат комунистическите терористи – т. нар. партизани.Кумът на М. Хаджийски Иван Обрешков е свидетел на събитието и описва появата на тази сбирщина: ” На 9 септември към 9 часа по шосето откъм Орешец се зададе колона от 15-20 въоръжени партизани. Те се стараеха да изглеждат като войскова част. Ятаци, помагачи, отклонили се от запаса, изключени ученици ги следваха, без оръжие и в нестройна крачка. Колоната спря на площада. Гражданите останаха в домовете си. Прозорците на къщите бяха затворени. Никой не ги посрещна. Никакви цветя не бяха поднесени на “народните освободители.” (6)Болшевишките управници на СССР имат изпитана стратегия спрямо такива ярки национални личности. Съветската практика към такива лидери от национален мащаб е неутрализирането им до степен на поставяне в условия или зависимости да работят за Москва, а ако това не стане следва физическо ликвидиране.С други думи М. Хаджийски достига до заключението, че асимилацията на българите и тяхното унищожение е била неизменна цел на всички руски власти. Извод, който между впрочем правят и великите наши възрожденски водачи Георги Раковски, Васил Левски, Христо Ботев, Захарий Стоянов. Затова М. Хаджийски трябва да заплати с живота си за своята откровеност като водач на таврийските българи и изследовател на тяхната история и съдба.Сутринта на 7.12.1944 г. трима милиционери, въоръжени с шмайзери, чукат на врататаМишо Хаджийски – българският патриот от Таврия, когото комунистите арестуваха, изтезаваха, сломиха и убихаПървите срещи на таврийските българи със съветските войски в септември 1944 г. въобще не са ги очаровали.В тези две изречения има заплаха и те са ясен знак какво чака таврийските българи преселници.Явно окупационната Червената армия е стъпила на българска територия с предварителен план за тяхното депортиране.Настъпват дни на тревожно очакване за нещо неизбежно и жестоко, което се подготвя.В първите дни след 9.09.1944 г. новата “народна власт”, особено по места в Североизточна България не гледа с добро око на таврийските българи. За тях става ясно, че ситуацията е коренно променена в сравнение с отношението на българската държава от преди преврата. Липсват предишните грижи на българската държава.Сред таврийските българи долита и смразяващата новина за самоубийството на техния водач М. Хаджийски, благодарение на чиито решаващи усилия те достигат прародината. Скоро “народната власт” започва да събира сведения за преселниците. Веднага след 9.09.1944 г. постъпват сведения към околийските и областните центрове за настанилите се по добруджанските селища таврийски българи преселници.Първите два документа, в които се засяга съдбата на таврийските българи са от октомври 1944 г.На 4.10.1944 г., т.е. още преди сключването на примирието в Москва външният министърв правителството на ОФ професор Петко Стайнов (1890-1972) изпраща докладна записка до Минитерския съвет, в която подсеща колегите си министри, че съветските власти рано или късно ще поставят въпроса за тези наши сънародници, посочени общо като “381 семейства”. Затова проф. П. Стайнов предлага правителството да направи постъпки пред върховното съветско командване. “Ясно е, че като българи ние би трябвало да се застъпим за тия наши сънародници, които са дошли доброволно в България” – заявява своята позиция. (11)Професор Петко СтайновВторият документ от този период е на тутраканския околийски управител Стоил Машев. На 15.10.1944 г. той изпраща телеграма до МнВР в София. Тя е реакция на първия опит от съветска страна за организиране на депортацията на таврийските българи и същвременно израз на безсилието на българските административни власти да се противопоставят на това престъпление. В телеграмата се предлага изселването им да не се осъществява посред зима, а да стане “напролет и то съгласно желанието на таврийците.” (12)В тези дни таврийските българи дават първите си жертви. Те са резултат от безогледния терор над местното българско население.Така например настанилият се в добричкото село Стожер Иван Константинов Кьосев е убит от преминаващите през селото съветски войници на 25.10.1944 г. (13)На 28.10.1944 г. в Москва българската делегация подписва примирието със съюзниците от Антихитлеристката коалиция. Самото примирие не предвижда пълна и безусловна капитулация на България, но фактически с военното присъствие на съветските войски я поставя в режим на окупация. Примирието съдържа доста тежки клаузи, неизбежна последица за една победена без бой от съветската агентура и Червената армия държава.След подписването на примирието от 28.10.1944 г. в страната се установява Съюзна контролна комсиия (СКК).Тя се събира в пълен състав и пристъпва към своята дейност на 29.11.1944 г.Неин председател е маршал Ф. Толбухин – командващ окупационните войски от 3-ти Украински фронт. Заместник – председател е генерал – полковник Сергей Бирюзов,а политически съветник – пълномощният министър на СССР в София Александър Лавришчев. Поради заетостта на маршал Ф. Толбухин и почти постоянното му отсъствие от България председателството се осъществява фактически от заместника му – генерал – полковник С. Бирюзов.Официалните отношения на СКК с българското правителство се поддържат само чрез ръководството й. Останалите членове на СКК нямат право да се обръщат директно към правителството по каквито и да е въпроси. Това важи и за ръководителите на военните мисии на Великобритания и САЩ в България – генерал-майор У. Оксли и генерал-майорД. Крейн.Така СКК се ръководи от представителите на СССР, а английските и американските й членове са с ограничени и почти формални функции.Българското правителство оказва пълно съдействие на СКК. То се стреми да спазва стриктно всички клаузи на сключеното примирие. За тази цел е създадено и специално Комисарство за изпълнение на съглашението за примирие с ръководител министъра на външните работи проф. П. Стайнов.Въз основа на примирието в областните центрове и по-големите градове на България се разполагат съветски военни комендатури и гарнизони, което още веднъж доказва, чеЙ. Сталин третира страната ни като окупирана държава.През ноември 1944г. в София пристига Александър Лавришчев. Той е бивш пълномощен министър на СССР в Царство България от 1940 г. до септември 1944 г. Сега заема друга длъжност – политически представител на СССР в СКК. В това си качество той издава заповед да започне изготвянето на списъци на намиращите в различните околии на страната таврийски българи.Отново под настиска на съветските представители се преминава към следващия етап на репресията спрямо таврийските българи. Важна дата, маркираща новата антибългарска политика на правителството на ОФ към таврийските българи е 22.11.1944 г. Тогава вследствие на инструкциите на Ал. Лавришчев се появява следната телефонограма:ТЕЛЕФОНОГРАМА№ 1653Гр. Варна, 22. XI.1944 годинаДо господа Околийските управители наДобрич, Тервел, Г. Тошево, Балчик и ШуменПо искане на Съюзническата контролна комисия, представете веднага пълен списък на всички намиращи се засега в околията таврийски българи, дошли от Съв. Съюз през време на войната, с: име, презиме, фамилия, възраст, занятие, местожителство в Съв. Съюз, сегашен точен адрес в България, членовете на семейството дадени заедно, какво имущество са донесли и какво притежават сега.ОБЛАСТЕН ИНСПЕКТОР ПО ОБЩ. ГРИЖИ: С. Симеонов.Сведенията да бъдат представени най-късно до 23 того, 10 ч. преди обед на тел. 33/51.Да се предаде на Тервел и Г. Тошево. (14)Това е първият документ, от който съдим, че таврийските българи стават обект на специални “грижи” от страна на новата комунистическа власт. Подробната им регистрация цели само едно – подготовка за депортация.Телефонограмата отразява и възпроизвежда под вид на инструкции официалната позиция на СССР към таврийските българи преселници в прародината им. А тя е че всички съветски граждани, установили се на българска територия след началото на германо-съветската война на 22.06.1941 г. трябва да бъдат върнати обратно в СССР.Пагубна се оказва ролята на българските административни власти в Североизточна България, които стават послушни изпълнители на заповедите на Червената армия. Тези действия на българските власти още веднъж по категоричен начин разбиват дълбоко насадения и до днес комунистически мит за Червената армия “освободителка.” Отечественофронтовска България е пълен антипод на Царство България до 9.09.1944 г., която е свободна държава, обединена почти териториално със своя национална политика. България под управлението на ОФ след 9.09.1944 г. е окупирана държава без суверенитет и собствена политика, буквално следваща заповедите на Москва.Телефонограмата от 22.11.1944г. веднага започва да се изпълнява. Държавната машинана репресията спрямо таврийските българи е задействана с пълна сила. Най-усърдни се оказват добричките комунисти. На22.11.1944г. Добричката градска община с новоназначения комунистически кмет и секретар Иван Янков дава подробен и пълен доклад за настанените в града по квартири 76 семейства със 123 члена, предимно работници. (15)Подробни сведения по същото време дава и околийският началник на МВР Добрич,според когото таврийските преселници са 71 семейства с 110 членове. (16)В началото на новата 1945 г. “народната милиция” предприема още по-строги мерки спрямо тях. Това става отново след съветски натиск. През януари 1945 г. министрът на въшните работи проф. П. Стайнов и министърът на вътрешните работи Антон Югов, и отдел “Административна служба”, са известени за искането на представителя на СССРв СКК Ал. Лавришчев за уточняване на броя на българите от Таврия и тяхното поетапно прехвърляне обратно в СССР. (17)Забележете подхода на съветските представители. Българските министри са известени, т.е. уведомени не от кого да е, а от съветския представител в СКК. Сякаш са някакви чиновници за специални поръчки на повикване! Това доказва подчинеността на българските министри в т. нар. правителство на ОФ, последица от окупацията на страната ни от Червената армия и Московското примирие и назначаването на едно послушно марионетно правителство.Важно е да се уточни и реакцията на правителството на съветското искане, което фактически има роля на заповед или най-малкото инструкция за изпълнение.В лична среща със съветския представител Ал. Лавришчев проф. П. Стайнов се опитвада отклони искането, като формулира позиция, че таврийските български са специфичен случай. Като професор по право той поставя въпроса на юридическа основа.За да обоснове своята позиция, той изтъква редица аргументи. Водещ от тях е, че таврийските българи са с български произход и след пристигането си в България са получили българско поданство на законно основание, т.е. имат право на закрила от страна на българската държава. Проф П. Стайнов допълва още, че са били оземлени, младежите отбиват редовна военна служба и в момента са на фронта, където воюват срещу Германия. Има и сключени бракове на таврийски преселници с местни българи.На 22.01.1945 г. в допълнение на телефонограма № 1653 от 22.11.1944 г. заместник – областният управител на Варна Милушев дава допълнителни указания до околийските управители в областта: “Всички таврийски българи, които сами пожелаят да се изселят в СССР, могат да направят това. Всички таврийски българи, които не желаят да се изселят в СССР, остават по местата си.” (19)Но за отстъпки и дума не може да става. По-скоро това е коварна маневра на “народната власт” за присписване на вниманието на подлежащите на депортация таврийски българи, до които вече са достигнали тревожните сведения за това, което ги чака и затова са започнали да се укриват.Само 4 дена след указанията, пак в допълнение към телефонограма № 1653 от 22.11.1944 г., се появява друга важна телеграма. Телеграма № 606/ 26.01.1945 г. на околийското управление на МВР – Добрич до кмета на общината в добричкото село Стефаново разпорежда:“Наредете да се докарат под стража в управлението ми следните чужди поданици, най-късно до 28 т. г. неделя 08.00 часа сутринта, за да бъдат предадени на Варна по искане на Съюзната контролна комисия: Михаил Димитров Хаджиолов, Иван Андреев Сеов и Махаил Савельов Паскалев.”Кметът изпълнява веднага и отговаря чрез саморъчно написана бележка за М. Паскалев – “такова лице няма в общината”.Изводът е, че същият таврийски българин се е укрил и не е могъл да бъде намерен към този момент. За неговата съдба писмените сведения в архивите липсват.Укриват се и цели групи таврийци. Затова говори друг документ от същото време.С телеграма № 716 от 30.01.1945 г. околийският управител на “народната милиция” в Добрич нарежда на завеждащия милиционерски участък в добричкото село Крушари: “Докарайте под стража в управлението ми лицата таврийски българи: Александър Григориевич Белчев, Петър Тодоров Русев, Димитър Тодоров Мойсев, Никола Иванов Стоянов, Иван Андреевич Окофоров, Михаил Димитриевич Конеонов, Иван Андреевич Себов и Елена Александрова. Всички от село Добрево Добричко за предаване на Контролната комисия гр. Варна за справка в Управлението”. (20)Горните телеграми и заповеди доказват по категоричен начин, че в самото начало на 1945 г. насилието над таврийските ни сънародници е вече в ход.Комунистите впрягат цялата държавна машина, в това число тяхната “народна милиция” и административна власт на отечественофронтовска България, за да издирват и преследват таврийските българи, буквално до последния човек. Все едно става дума за лов на опасни диви животни, а не на хора, при това българи!Документите за тези срамни действия на комунистическата власт са в изобилие.На 27.01.1945 г. община Добрич дава първите списъци на 28 таврийски семейства със 101 члена. Община Каварна изпраща на сборния пункт във Варна таврийския българин Игнат Иванов, като прилежно отбелязва, че е предаден “заедно със съпругата, внучката, коня и каруцата. Тръгване 9.04.1945г.” (21)Околийският началник на “народната милиция” на гр. Тервел изпраща в сборния пункт четири лица и две деца таврийски българи, “заловени” в село Тодорово.Издирват се и се предават на съветските окупационни власти дори таврийски българи, военнослужещи. Такъв е случаят с редник Владимир Сергеевич Байченков от 46-та допълваща дружина в Добрич. Неговият командир получава молба за освобождението му от заместник – кмета на община Преселенци, Ген. Тошевска околия Коев. Всъщност изпълнява заповедта на съветските военни командири, защото в молбата изрично е посочено “съгласно наредбата на съветските власти.”Репресията спрямо него засяга цялото му семейство, тъй като пак в същия документ се посочва, че на 10.01.1945 г. заминава и съпругата му с последния ешелон. (22)Към края на януари 1945 г. от България са депортирани първата група таврийски българи. Сред тях попадат и бесарабски българи, заселили се в Добруджа преди Крайовската спогодба от 1940 г.(23)Отново с името на външния министър проф. П. Стайнов са свързани плахите български опити за противодействие на депортацията.Известна е неговата телеграма от 10.02.1945 г. до царската легация в Москва в която изрично се отбелязва: “Използвайте пръв удобен случай да помолите от името на българското правителство комисията на външните работи да се съгласи да се оставятв България ония от таврийските българи, които желаят да останат.” (24)Телеграмата на външния министър професор П. Стайнов до българската легация в Москва от 10 февруари 1945г.В телеграмата от 10.02.1945 г. външният министър иска да се търси съдействието наГ. Димитров, който обаче запазва ледено мълчание. Това не е случайно. Все пак е гражданин на СССР и член на ЦК на КПСС. И в този случай Г. Димитров доказва, че е най-обикновен сталински слуга и антибългарин. През 1945 г. той не спасява таврийските българи, обричайки ги на разстрел в България при отказ да бъдат депортирани или на бавна смърт като “спецпреселенци” в съветска Средна Азия или Сибир.В друга телеграма от 9.03.1945 г. проф. П. Стайнов отново търси услугите на легацията в съветската столица, като дава следните инструкции:“Искането на Съветското командване да бъдат изселени таврийските българи създава огорчение. Направете още една бърза постъпка. Използвайте Лаврищев, който познава въпроса.”Телеграмата на външния министър професор П. Стайновдо българската легация в Москва от 9 март 1945г.:Какви действия е предприела българската легация в Москва в изпълнение на инструкциите на проф. П. Стайнов към този момент остава тайна. Последващите събития обаче доказват, че инициативата на българския външен министър не само не е успяла, а напротив, предизвиква още по-голям натиск на Москва за цялостна депортация на таврийските българи.Към края на март 1945г. съветската военна мисия отново повдига въпроса за изселването на таврийските българи.Позицията на членовете на мисията вече е категорична и фактически ултимативна.На 20.03.1945 г. излиза съобщението на пълномощния представител на Съвета на народните комисари (СНК – правителство – б.м.) на СССР, в което се съдържа нареждането: “…всички съветски граждани включително и таврийските българи, приели или неприели българско поданство, оказали се в хода на настоящата война на територията на България, трябва незабавно да се регистрират при упълномощения представител на СНК на СССР по репатриране за заминаването в родината.”Задължителната регистрация е първата стъпка към подготовката за депортиране. Това е първата официална заповед на съветската власт, пряко насочена срещу таврийските българи.В друго съобщение от 1.04.1945 г. се посочва срока на мярката: “Указанията срок се съкращава с 10 дни и на 10.04. първият ешелон от Варна за Русе, натоварен с таврийски българи и багажа им трябва да замине!” (25)Таврийските българи се възприемат като съветски граждани и българското правителство незабавно трябва да ги депортира. Третирането на таврийските българи като съветски граждани означава, че Й. Сталин не признава никакви български разпоредби и закони. Той счита за недействителни актовете на българската държавна власт, която преди 9.09.1944 г. при облекчена процедура им е издавала българско поданство, съобразявайкис желанията на самите преселници и страдалци, изминали хиляди километри път, за да се върнат в истинската им Родина България.Това отношение към таврийските българи на СССР е още едно доказателство за реалния статут на България след 9.09.1944 г. – окупирана от Червената армия вражеска държава, третирана сурово като победена с всички произтичащи от това отрицателни последици. За Сталин таврийските българи са “родоизменници и предатели”, които трябва да бъдат наказани за това, че са напуснали и изоставили СССР по време на войната. Нарочени са за колективно наказание.Организацията и контролът на цялата акция се поема от специални пълномощници на СКК, които са съветски офицери. За Русенска област отговаря гвардейският капитан Дубовик, а за Варненска област – майор Плугитаров. Те лично съставят списъците на лицата, подлежащи на депортация, които се връчват на областните директори. (26)На българските власти се вменява задължението да осигурят изселниците с хранителни продукти за 15 дни, изчислени по размера на ежедневната войнишка дажба, с бельо, топли дрехи, обувки, както и фураж за добитъка. Преселниците трябва да бъдат насилствено отведени под конвой до специално устроени събирателни пунктове в градовете Русе и Варна, откъдето да бъдат депортирани до СССР.За да постигнат търсения ефект – “окончателно решение” на таврийския въпрос, съветските представители открито заплашват българските власти с “поемане на големи отговорности.”, т.е. сериозни международни услужнения.(27)За успеха на акцията по депортирането съветските представители разчитат на пълното съдействие на отечественофронтовската власт и структурите на “народната милиция”.Съдбата на таврийските българи е предрешена от статута на България след 9.09.1944 г.Правителството на ОФ, дошло на власт с преврат с помощта на съветските танкове не е легитимно и не е признато от великите сили. В България действа примирието, сключено в Москва на 28.10.1944 г., довело до настаняване в страната на СКК, която следи за прилагането му. Нейните членове и главно съветските й представители определят политиката на правителството, а генерал С. Бирюзов е фактическият господар на страната.Спрямо таврийските българи СКК успява да интерпретира в свой интерес чл. 4 от текста на Московското споразумение за примирие, което гласи следното: “Българското правителство ще освободи незабавно всички военнопленници и интернирани. До получаването на по-нататъшни инструкции българското правителстрво ще обезпечи за своя сметка всички съюзни военнопленници и интернирани, преместени лица и бежанци, в това число и поданиците на Гърция и Югославия, с достатъчно храна, дрехи, медицинско обслужване и санитарни и хигиенни предмети, а така също с превозни средства за връщане на кое и да е от тия лица в държавата му.” (28)Касае се за поет от окупирана България към великите сили от Антихитлеристката коалиция (СССР, САЩ, Великобрирания) международен ангажимент на правителството за незабавно освобождение на всички военнопленници и интернирани и обезпечаването на същите, втова число и на т.нар. преместени лица и бежанци, поданиците на Гърция и Югославия с храна, дрехи, медицинско обслужване и санитарни и хигиенни предмети, а така също с превозни средства за връщане.Таврийските българи не попадат под нито една от тези категории лица. Те изрично никъде не са посочени. Затова са особен случай, който примирието на засяга, т. е. действията на неговите клаузи не се разпростират спрямо тях.Съветските представители обаче се позовават на чл. 4 от споразумението за примирие,като го тълкуват твърде широко и в своя полза. Считат таврийските българи, върналисе през войната в своята прародина за т. нар. преместени лица. Явно изпълняват инструкциите на Й. Сталин да намерят някакво оправдание, за да бъде обосновано заслуженото “наказание” на таврийските българи, дръзнали да извършат “престъплението” да напуснат комунистическия концлагер СССР и да се завърнат в прародината си.Прави впечатление, че проф. П. Стайнов не се впуска въобще в спорове със съветските представители на това основание – за категориите лица, които засяга действието начл. 4 от споразумението за примирие, а е имал такава възможност и експертиза като професор по право.Той обаче избягва такива “излишни” спорове. Може би е стреснат от предупреждението на СССР за настъпване на сериозни международни усложнения за България при неизпълние на съветските искания. Освен това същото време проф. П. Стайнов води борба за признаване на българското правителство и България като “съвоюваща държава.” В крайна сметка не постига нито едното, нито другото изцяло по вина на СССР. На Й. Сталин му е била нужна бедна, унизена и зависима от него окупирана България, съветизирана брутално след три години окупация (1944-1947).След ултимативните съветски искания се задейства цялата административна държавна машина. Областните директори на Варна Георги Трайков и на Русе Боян Българанов дават своите нареждания на околийските управители.Един от най-важните документи за репресията над таврийските българи е телеграмата на Георги Трайков от 2.04.1945 г., оценена с основание като “убийствена” спрямо тях.Георги Трайков по фамилия Гировски е земеделец, съюзник на комунистите и водач на казионно комунистическо БЗНС (1947-1975). Той достига до най-високите постове в държавната йерархия на НРБ – председател на Президиума на Народното събрание (1971) и първи заместник – председател на Държавния съвет (1971-1974).Това е наградата за вярната му служба на БКП и на СССР. Нейното начало е поставено след преврата на 9.09.1944 г., когото му е поверена длъжността областен управител (директор) на Варна. По това време Добричка околия е във Варненска област, а тук както знаем са се заселили доста таврийски българи.Георги Трайков – земеделецът комунист, който обрича на смърт хиляди таврийски българи със своята телеграма от 2 април 1945г.На 2.04.1945 г. Г. Трайков издава телеграма № 1486 до околийските управители на Варненска област. Тя започва с възпроизвеждане на съветската теза, че таврийските българи са съветски граждани. По-нататък Г. Трайков посочва, че “подлежат на отправяне в родината им съгласно чл. 4 от съглашението за примирие.”Не е ясно дали Г. Трайков е проявил инициативност в такава произволна интерпретация или някой друг му е подсказал. Предвид наличието на съветски съветници, нахлули в България заедно с Червената армия и действащи явно по време на окупацията, последната хипотеза не е невъзможна. Още повече, че Г. Трайков не блести с интелект и е фактически служител на отечественофронтовската администрация, обслужваща окупатора.Поради обстоятелството, че броят на таврийските българи в двете области е най-голям, се заповядва до 5.04.1945 г. да започне подготовка за ликвидиране на домакинствата им в срок до 10 дни. Таврийските българи, подлежащи на депортация могат да вземат със себе си целия домакински багаж и движима собственост, но нямат право да продават и прехвърлят земята, която им е дадена от българското правителство. Тя остава на разположение на българската държава. Над нея е наложена възбрана по политически причини. Доведеният от тях от СССР добитък също не може да бъде продаван, като задължението им е да го вземат със себе си. Преди тръгването си таврийските българи са задължени да си приготвят храна и фураж за добитъка само за 15 дни.В указанията на двамата областни директори на Варна и Русе се засяга и въпросът за смесените бракове, които таврийските българи са сключили в България с местни българи. Предвижда се същите лица от смесени бракове да подават заявления чрез областния директор до съответния пълномощник на СКК по депортирането, наречено официално “репатриране.”(29)Кметовете на населените места, където са устроени таврийските българи са задълженида ги поставят под постоянно наблюдение “като не се позволи отклоняването им от местожителство.” (30)В същото време кметовете трябва да съставят подробни списъци с подлежащите на депортиране таврийски българи, определени за “съветски граждани.”Кметовете комунисти се престарават в изпълнение на тези заповеди. Те дори започват да изписват чисто българските имена на преселниците с руско звучене. Така трябва да докажат лъжата, че са съветски граждани. От кметовете се изисква и те съставят списъци с подписи на таврийски българи, с които те са информирани да се явят със събрания си личен багаж в съответните пунктове Варна и Русе за отпътуване. (31)Това е специфична форма на бунт срещу подготвената депортация. Не е ясна съдбата на разбунтувалите се против депортацията таврийци от село Окорш. Най-вероятно все пак насила са били депортирани, или пък разстреляни с наказателна цел.Този случай на протест не е бил изолиран, защото на 31.03.1945 г. околийският управител на град Дулово Теохаров уведомява кметовете, че срокът за явяването на таврийските българи няма да бъде удължаван и ако мъжете отсъстват, то жените и децата, заедно с цялата покъщнина ще бъдат откарани до Русе. (33)Не се прави изключение дори за учениците, които също следват да бъдат депортираниза СССР. На тях не се разрешава да завършат учебната година. (34)Въпреки старанията на местните български власти планът на съветските представителиза депортация не е осъществен изцяло. Забавя се сформиране на групите и за целта са мобилизирани силите на “народната милиция”. На 4.04.1945 г. с писмо началникът на МВР – гр. Тервел изпраща до началника на МВР – гр. Добрич заловените в ясеновата гора, впоследствие коригирана на ясеновска община таврийците Васил Георгиев Станчев със съпруга и дъщеря, Иван Петров Челмесчиев със съпруга и майка с по един чифт коне и каруци, натоварени с покъщнината, за които се отбелязва: “Дошли в село Голяма вода на 20.04.1945 г., идващи от село Тодорово, Исперихско.” (35)На 6.04.1945 г. Г. Трайков изпраща телеграма до органите на “народната милиция” и околийските управители, с които нарежда тези от таврийските българи, които не се явят доброволно да бъдат докарани принудително от милицията на 9, 10 и 11.04.1945 г. до Добрич. (36)Ден преди това новоназначеният дуловски околийски управител Пърлев заповядва на органите на милицията да блокират всички села в околията, където има “живущи и приходящи таврийци.” Те трябва да бъдат доведени със силна охрана в милицията в Дулово. Кметовете в околията са задължени да мобилизират целия административен ресурс, с който разполагат от служители и местни активисти. В случай на неизпълнениена разпоредбите Пърлев заплашва с търсене на наказателна отговорност. (37)В началото на април 1945 г. след силен административно-милиционерски натиск предвидените за депортация семейства започват да се събират под конвой в двата пункта Русе и Варна заедно с багажите си и добитъка. Тук преминават процедурата по санитарна обработка и след 14-дневен карантирен период са депортирани към СССР. (38)Точният брой на депортираните таврийски българи не може да бъде установен.На 10.05.1945 г. Варненският областен директор дава сведения за числеността на депортираните към този момент в областта, които по околии са както следва: Балчишка – 148 души, Генералтошевска – 142, Добричка – 163, Новопазарска – 5, Поповска – 10, Шуменска – 38. Това прави общо за Варненска област – 506 души. (39)Към 1.02.1945г. броят на заселените се таврийци в Русенска област е бил 1370 души. (40)Изводът е, че от двете области са депортирани около 1850 души. Всъщност цифрата е по-голяма голяма, защото таврийците са се разпръснали и извън Русенска и Варненска области. Така че най-вероятно около 1900 души са били депортирани.(41)Посочва му и мястото, където са били заровени от екзекуторите. То се намира във воденската гора, между селата Воден и Острово, Разградско, отстоящи на 5-6 км. едно от друго. Тук по време на бомбардировките над румънския град Плоещ през войната е паднал самолет и е била изровена една огромна яма. На това място са били докарани 40 човека таврийски българи, конвоирани от органите на Ч. К. Разстреляни са и са заровени в ямата от същата военна милиция на Червената армия. Така възниква един от хилядите масови безкръстни гробове на жертвите на комунизма в българската земя.Единствената “вина” на тези мъченици, убити от съветски куршум е че винаги са били българи и не са искали да се върнат в “комунистическия рай” в СССР, т.е. протестирали са против насилственото им депортиране.Имената на жертвите от масовия гроб във Воденската гора са напълно неизвестни и не могат към този момент да бъдат установени. Броят им обаче съвпада с този на открито разбунтувалите се против депортацията 40 души таврийски български, глави на семейства от дуловското село Окорш. Не е изключено точно те да са били транспортирани тук и разстреляни показно и назидателно за урок на всеки, който дръзва да се опълчи против волята на “бащата на народите” Й. Сталин.Има обаче и друга версия за разстреляните хора. Тя се крепи на доклада на кмета на село Вокил до дуловския околийски управител от 3.04.1945 г. , от който става ясно, че много от таврийските жители на селото са забягнали към Разградска и Исперихска околия.” Затова нищо чудно разстреляните таврийци във Воденската гора да са били точно от тези бъгълци.Това зловещо убийство и до днес тъне в мистерия. Екзекуцията във Воденската гора – този “добруджански Катин”, тепърва чака своя изследовател.Друг начин за разправа с “непокорните” таврийски българи е бил издавянето на част от тях в Дунава или в Черно море със шлепове. За избиването им сведения дава жителят на село добричкото село Добрево Йордан Боев, който черпи сведения от преки очевидци: “Аз съм преселник от Северна Добруджа.Много по-късно след тези събития имах възможност да посетя Северна Добруджа,да се срещна с хора от моето родно селоЧамурли, да разговаряме нашироко. Възрастни румънци си спомняха тогава за тия събития: “Йордане, когато дойдоха тук болшевиките докараха много българи тук, направиха открит лагер. После с шлепове ги върнаха в СССР – Одеса.” Направило им впечатление на тия румънци, че шлеповете се товарят вечер с хора, тръгват за Одеса и сутринта пак са на кея, празни, дошли за нова пратка. “Издавили са ги, Йордане, в морето. Така всички си мислехме.” Аз не вярвам. Дано не е било така.” (43)И до днес в Балчик се знае за една история, според която местни моряци са спасили полумъртъв таврийски българин, доплувал до брега, оцелявайки по чудо сред незнайно колко издавени от червеноармейците наши сънародници. Според мълвата спасеният удавник години наред е бил укриван от местните жители, а след това следите му се губят.Убийства над таврийски българи, които са се опитвали да избягат или се укрият има и на други места – например край един колбасарски цех в Добрич. (44)Това е изключително важно свидетелство на жив съвременник на събитията, записано от Атанас Марков. Тук важно е да се посочи, че отделно са били арестувани мъжете и отделно жените и децата, и че мъжете са били избивани още на българска територия!Слави Тодоров, роден през 1925 г., от село Росица, Добричко, си спомня разговор на неговия баща с таврийски българи: “Бай Тодоре, ако тук в България пристигне Червената армия на Сталин, за нас, таврийците, няма да има живот. Ще ни разстрелят още първия ден. Остава да се наловим за ръце и сами да се издавим в Черно море!”Картичка с лика на таврийската българка Люба, подарена на приятеля й Марин преди да бъде депортирана в СССР, където “безследно изчезва“Той описва зловещи картини на репресия в своята книга “Българи в Таврия и таврийци в България”:“Ежедневно по два пъти преминавахме през прелеза на жп линията при гара Юг…Жп гара Юг е блокирана (обсадена) от червеноармейци редица дни подред. Товарят се товарни (конски) вагони с жива стока – ХОРА – довеждани на партиди, строго охранявани от специалните войски на Червената армия. Достъпът на граждани или други лица е строго забранен. А там край вагоните е ад, викове, плачове, писъци на жени, деца, старци.Търсят се близки, роднини, съселяни, да пътуват заедно, заедно да делят по-нататъшната си съдба. Работи се усърдно, комплектува се влакова композиция и тръгва! Накъде?На север, но северът е голям, там е втората родина, но там е и необятният ГУЛАГ на Солженицин! Не, на бащицата Висарионович Йосиф.” (46)Документите в държавния архив свидетелстват, че все пак отделни таврийски българи в април 1945 г. успяват да се измъкнат и укрият. В тяхното издирване обаче се включва цяла “армия” от околийскиначалници, кметове, ОФ активисти, дейци на БКП и “народната милиция.”На 3.04.1945 г. кметът на село Вокил докладва на дуловския околийски управител, че част от таврийските жители на селото са забегнали към Разградска и Исперихска околия. Подобни са твърденията и на кметския наместник на село Овен, който пък след направена проверка по домовете на таврийците констатира, че “същите са натоварили багажите сии са заминали, без да съобщят посоката и целта на заминаването си.”В телефонограма от 5.04.1945 г. кметският наместник на дуловското село Димитър Петково (дн. Грънчарово) уведомява околийския управител, че лицето Иван Кирилович Костадинов е напуснал селото преди 7 дни, както и Григор Михайлов, който е “изчезнал заедно със жена си.” (47)Дори зоркото око на “народната власт” няма сведения за тези хора. Загадката относно съдбата им остава неразкрита и до днес. Иван Костадинов вероятно се е укрил, напускайки навреме селото, но Григор Михайлов и съпругата му изглежда не са имали такава съдба, защото за тях изрично е посочено, че са “изчезнали.”Можем да се досетим какво им се е случило, защото “безследно изчезнал” в дните и месеците след 9.09.1944 г. означава обикновено – убит без съд и присъда с последица – неизвестен гроб.На 18.04.1945 г. началникът на “народната милиция” в Дулово Л. Василев изпраща телеграма до областния инспектор в Русе, с което съобщава, че лицето Иван Андреев Себов – тавриец от гр. Добрич е бил заловен в околията.На 20.04.1945 г. от село Голяма вода, община Самуил до околийския началник на милицията в Добрич са изпратени две таврийски семейства – на Васил Георгиев Станчев и на Иван Петров Чемлекчиев, които са били заловени след като се укрили се в село Тодорово, община Исперих. (48)На 23.04.1945г. балчишкият околийски управител издава заповед до кметовете на всички населени места да бъде извършен проверка за укриващи се таврийци, и ако такива бъдат намерени да се закарат под милиционерски конвой до град Добрич. За неизпълнение на тази заповед кметовете са заплашени да отговарят лично пред СКК. (49)Повечето от напусналите своите села таврийци са заловени от специални милиционерски хайки в следващите дни, или по-късно в края на април и началото на май 1945 г.На 2.05.1945 г. началникът на Русенската милиция докладва, че е заловил 50 души таврийци, укриващи се в района на града. (50)На 5.05.1945 г. кметът на гр. Исперих изпраща под конвой до местния милиционерски участък заловени три семейства таврийски българи, които са изпратени в посока към Русе.Администрацията и милицията във Варненска и Русенска област са изцяло впрегнати в кампанията за издирване на таврийските българи бегълци, повечето от които са били заловени и предадени на съветските представители. Други най-вероятно са били просто разстреляни.Въпреки усърдието на представителите на отечественофронтовската власт, укриването на таврийските българи продължава. Затова съветската окупационна власт взема радикални мерки. През май 1945 г. проточването на акцията по депортирането налага безцеремонна намеса на поделения на Червената армия. Така например в издирване на таврийски българи от Тутраканска околия пряко се включва съветският комендант на града майор Пономарьов. (51)Акцията по издирването на укриващите се продължава още няколко месеца до края на лятото на 1945 г. и дори през следващата 1946г.И така през април – май 1945 г. СССР постига целта си като депортира почти всички таврийски българи.Измъчените таврийски българи масово не са желаели депортацията, но надзорът спрямо тях е бил повсеместен безизключения. По списъци саги преброявали и са ги стриктно контролирали всеки ден. Зоркото око на”народната милиция” е дебнело за всеки опитна таврийците дасе спасят или да се укрият.Депортацията е всеобхватна и засяга дори и тези таврийци, които са сключили смесени бракове. И това е зловещ факт. Сред депортираните са били например наследниците на видната габровска възрожденска фамилия Палаузови – сестрите Екатерина и Наталия Палаузови, които през 1944 г. се заселват в България и даряват на БАН архива на своя именит роднина Николай Палаузов.(52)Докато административните чиновници се надпреварват да угодят на съветските окупационни власти в кампанията за издирване на укрили се таврийци, друго е било отношението на обикновените, неовластени и необременени от комунизъм българи. Те изпитват състрадание към изпадналите в беда свои таврийски сънародници. Има немалко случаи, когато с голям риск за живота и преодолявайки неизбежния страх от репресии на властта, те приютяват и подслоняват издирваните таврийци. Но това са отделни случаи, които за съжаление не се превръщат в масова практика.Важно е да бъде изяснен и въпросът защо няма организирана съпротива срещу депортацията на таврийските българи?Основната причина е статутът на страната ни след окупацията й от Червената армия.След преврата на 9.09.1944 г. България няма собствен суверенитет и у нас не можеда се разгърне масово обществено движение за предотвратяване на насилственото изселванена таврийците.В това отношение могат да се направят паралели с съдбата на българските евреи.През 1943 г. те също под натиска на Германия са били застрашени от депортация, но в тяхна подкрепа в Царство България се заражда и развива широко обществено движение, което в крайна сметка с благословията на Н. В. Цар Борис III ги спасява от “лагерите на смъртта”.Въпреки съюзническите отношения с България и силния натиск, който упражнява Германия така и не успява да издейства от българските власти “окончателно решение” на еврейски въпрос на българска територия.През 1945 г., само две години след спасението на българските евреи, СССР успешно организира депортация на таврийските българи.И никой не дръзва да се опълчи против това престъпление !Нещо повече, българската комунистически власти активно съдействат за изпълнениетому и така обричат хиляди наши таврийски сънародници на сигурна смърт.Всъщност броят на избегналите депортацията е малко по-голям. Чрез подправени документи или с фалшиви имена, чрез бракове с български граждани, една малка част от тях остава все пак в България.През 2014-2015 г. благодарение на усилията на специалисти то РИМ Добрич са открити и още няколко единични случаи на спасили се от депортацията таврийски българи.(55)