НАШЕТО БЪЛГАРСКО КОНСТИТУЦИОННО ПРАВО Е РАЗРЕШИЛО ВЪПРОСА, че межународни договори не могат да дефинират състави на престъпления доколкото това е суверенно право на държавата да провежда сама наказателно-правната си политика.

Решение № 7 на КОНСТИТУЦИОННИЯ СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ !
от 2 юли 1992 г.  по к.д. № 6/92 г.
за тълкуване на чл. 5, ал. 2, 3 и 4 от Конституцията
(Обн., ДВ, бр. 56 от 10 юли 1992 г. )

1. Международните договори, ратифицирани и влезли в сила за Република България, но необнародвани в “Държавен вестник”, не са част от вътрешното право на страната, освен ако са приети и ратифицирани преди сега действащата Конституция и по съществуващия при ратификацията им ред обнародването им не е било задължително. Последните нямат предимство по смисъла на чл. 5, ал. 4 от Конституцията пред нормите на вътрешното законодателство. Такова предимство придобиват от момента на обнародването.

2. Международните договори, ратифицирани, обнародвани и влезли в сила, с които определени деяния (действия и бездействия) са обявени за престъпления, без да са престъпни по вътрешното наказателно законодателство на Република България, са част от вътрешното право на страната само доколкото могат да поясняват смислово съдържанието на съществуващи в Наказателния кодекс престъпни състави или елементи от тях или ако създават задължения за промяна на законодателството.

ЦЯЛОТО РЕШЕНИЕ МОЖЕТЕ ДА ПРОЧЕТЕТЕ КАТО НАТИСНЕТЕ ТУК

Ето го цялото решение на КС :

Решение № 7
от 2 юли 1992 г.  по к.д. № 6/92 г.
за тълкуване на чл. 5, ал. 2, 3 и 4 от Конституцията
(Обн., ДВ, бр. 56 от 10 юли 1992 г. )

С ъ с т а в: Асен Манов – председател, Младен Данаилов – докладчик , Цанко Хаджистойчев, Станислав Димитров, Нено Неновски, Теодор Чипев, Милена Жабинска, Любен Корнезов и Пенчо Пенев

Главният прокурор с искане от 20 март 1992 г. е предложил Конституционният съд да постанови решение, с което да даде задължително тълкуване на чл. 5, ал. 2, 3 и 4 от Конституцията по въпросите:

1. Международните договори, които са приети и ратифицирани от Република България, но не са обявени в “Държавен вестник”, част ли са от вътрешното законодателство на страната.

2. Международните договори, ратифицирани, обнародвани и влезли в сила, част ли са и имат ли приоритетно значение и за вътрешното наказателно законодателство досежно:

а) употребените изрази като елементи на престъпни състави;

б) действия или бездействия, необявени в Наказателния кодекс, като престъпления по време на извършването им.

3. Реципирани и обявени в Наказателния кодекс за престъпления действия и бездействия по силата на международните договори, включително и престъпления, за които няма давност, имат ли обратно действие.

С определение от 31 март 1992 г. като заинтересувани страни са конституирани Народното събрание, Министерството на външните работи, Министерството на правосъдието, Върховният съд и Националната следствена служба.

С определение от 12 май 1992 г. съдът е приел за разглеждане по същество искането за тълкуване на чл. 5, ал. 2, 3 и 4 от Конституцията по въпросите в точки 1 и 2 относно правната сила и действието на международните договори, приети и ратифицирани от Република България (обнародвани и необнародвани), по отношение на вътрешното право и отклонил искането по точка 3 като недопустимо.

Становища по искането са представили Министерството на външните работи, Министерството на правосъдието и Главната прокуратура.

Конституционният съд, след като обсъди доводите и съображенията за тълкуване на чл. 5, ал. 2, 3 и 4 от Конституцията във връзка с въпросите по точки 1 и 2 на искането на главния прокурор и изразените становища от страните, приема следното:

Член 5, ал. 4 от Конституцията предвижда непосредствено включване на нормите на международните договори като съставна част от вътрешното право на Република България и предимство за тях пред нормите на вътрешното законодателство, които им противоречат. Международните договори по своя характер представляват двустранни и многостранни международни споразумения, сключени между държави с участие на Република България и регулирани от международното право, независимо от тяхната форма и наименование (договори, пактове, съглашения, протоколи и др.).

За да станат част от вътрешното право на страната и да се осигури прилагането им при действието на сегашната Конституция, е необходимо международните договори да бъдат:

а) ратифицирани по конституционен ред. Според Конституцията ратификацията е акт на законодателния орган и се извършва със закон от Народното събрание в случаите по чл. 85, ал. 1 и от Великото народно събрание – чл. 158, точка 2 от Конституцията. В тези текстове са изброени изчерпателно международните договори, подлежащи задължително на ратификация;

б) обнародвани. Под обнародване на международните договори по смисъла на чл. 5, ал. 4 от Конституцията се разбира обнародването им в “Държавен вестник”;

в) влезли в сила за Република България. Моментът на влизането им в сила се определя обикновено в самите международни актове.

С изпълнение на тези конституционни изисквания те стават част от вътрешното право на страната и съдържащите се в тях правни норми са източник на права и задължения за субектите на вътрешното право.

При необнародване или при липса на някое от останалите изисквания те не стават съставна част от вътрешното право и правните субекти не са длъжни да се съобразяват с тях и да ги спазват. Държавата и нейните органи обаче не се освобождават от задължението да направят необходимото за включването на международните договори във вътрешното право и за изпълнение на съдържащите се в тях правни норми.

Нормите на инкорпорираните международни договори при противоречия с норми на законови и подзаконови актове от вътрешното законодателство се прилагат с предимство съгласно разпоредбата във второто изречение на чл. 5, ал. 4 от Конституцията. Те обаче не трябва да противоречат на Конституцията. Този извод се налага от тълкуването на чл. 5, ал. 2 и 4 във връзка с чл. 85, ал. 3 и чл. 149, ал. 1, точка 4 от Конституцията.

От изложеното следва изводът, че международните договори, приети, ратифицирани и влезли в сила за Република България при действието на чл. 5, ал. 4 от Конституцията, но необнародвани, не са част от вътрешното законодателство.

Положението на заварените международни договори, ратифицирани от България преди влизането в сила на Конституцията, не е уредено в нея. Ратифицирането им е извършено при действие на други конституционни и законови разпоредби. Различни са били и органите, на които е било предоставено правото за ратификация – държавен глава, Народно събрание, Държавен съвет, председател (президент) на републиката. С Указ № 1496 за участие на Народна република България в международни договори (ДВ, бр. 62 / 1975 г.) е предвидено задължително обнародване в “Държавен вестник” на ратифицираните и влезли в сила международни договори. С ал. 2 на чл. 24 от указа е била създадена възможност някои от договорите да не се обнародват, когато органът, извършил ратификацията, разпореди това.

В отменените конституции не се съдържат норми за пряко действие и за предимство на нормите на международните договори пред тези на вътрешното право, въпреки че с ратифициране на Виенската конвенция за правото на договори (ДВ, бр. 87 / 1987 г.) България е потвърдила този принцип.

Правното действие на заварените международни договори при сегашната Конституция се определя в зависимост от това, дали е съществувало задължение за обнародването им или не. Ако международните договори са сключени при спазване на тогавашното законодателство и установения от него ред за ратификация, те са част от вътрешното право, ако са обнародвани или ако за обнародването им не е съществувало задължение. В последния случай (при необнародване) тези договори нямат предимство по смисъла на чл. 5, ал. 4 от Конституцията пред нормите на вътрешното законодателство. Те придобиват това предимство от момента на обнародването.

Принципът за прякото действие на международните договори в областта на наказателното право е значително ограничен поради неговите особености и структурата на наказателноправните норми. В международните договори обикновено не се определят съставите на престъпленията и видът и размерът на наказанията. Посочват се в по-общ вид основните признаци на деянията (действия и бездействия), обявени за престъпни, като на отделните държави се предоставя да конкретизират престъпните състави и да определят наказанията. Приема се, че осъществяването на наказателната отговорност на извършителите на престъпленията е суверенно право на всяка отделна държава. Обявените по този начин деяния за престъпни от международните договори, за да бъдат включени във вътрешното наказателно законодателство, е необходимо да бъдат установени признаците на престъпните им състави и наказанията за всяко престъпление с вътрешен законодателен акт, действието на който се определя в съответствие с изискванията на вътрешното законодателство.

Конвенцията против изтезанията и други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне и наказание (ДВ, бр. 42 / 1988 г.) е определила съдържанието на термина “изтезание”, като е задължила държавите да обявят за престъпления всички прояви на изтезания. Международната конвенция за премахване на всички форми на расова дискриминация е изяснила термина “расова дискриминация”, без да определи престъпните състави и наказанията за тях.

Такива международни договори не могат да имат пряко действие, защото в тях не са определени отделните престъпни състави и наказанията за всяко отделно престъпление.

Член 5, ал. 3 от Конституцията изисква престъпленията да бъдат законоустановени към момента на извършването им. Този принцип е обявен и в чл. 11, ал. 2 на Всеобщата декларация за правата на човека, в чл. 15, ал. 1 на Международния пакт за гражданските и политическите права и в чл. 7 на Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. От това следва, че никой не може да бъде осъден за деяние, което не е било обявено за престъпление към момента на извършването му.

Употребените в международните договори изрази и понятия, които се съдържат като елементи в престъпни състави, предвидени във вътрешното законодателство, обаче могат да служат за смислово поясняване на тези състави или елементи от тях. В този смисъл международните договори, които имат наказателноправен характер и са ратифицирани и обнародвани, са част от вътрешното право. Част от вътрешното право са и договорите, с които се задължава държавата да извърши промени във вътрешното законодателство.

Конституционният съд по изложените съображения и на основание чл. 149, ал. 1, точка 1 от Конституцията и чл. 12, ал. 1, точка 1 от Закона за Конституционен съд

Р Е Ш И:

1. Международните договори, ратифицирани и влезли в сила за Република България, но необнародвани в “Държавен вестник”, не са част от вътрешното право на страната, освен ако са приети и ратифицирани преди сега действащата Конституция и по съществуващия при ратификацията им ред обнародването им не е било задължително. Последните нямат предимство по смисъла на чл. 5, ал. 4 от Конституцията пред нормите на вътрешното законодателство. Такова предимство придобиват от момента на обнародването.

2. Международните договори, ратифицирани, обнародвани и влезли в сила, с които определени деяния (действия и бездействия) са обявени за престъпления, без да са престъпни по вътрешното наказателно законодателство на Република България, са част от вътрешното право на страната само доколкото могат да поясняват смислово съдържанието на съществуващи в Наказателния кодекс престъпни състави или елементи от тях или ако създават задължения за промяна на законодателството.

ПОЛША ОБЯВИ , ЧЕ НЯМА ДА СЪОБРАЗИ НАКАЗАТЕЛНО-ПРАВНАТА СИ ПОЛИТИКА С СТРАТЕГИИТЕ НА ЕС!

СТАНОВИЩЕ на института за правна култура Ордо Юрис, Полша, във връзка с новия документ на ЕС за “борба с насилието, основано на пола, защита на жертвите и наказание за нарушителите”:- Чл. 82, п. 2 и чл. 83, п. 1 от ДОГОВОРА ЗА ФУНКЦИОНИРАНЕТО НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ (ДФЕС) не могат да бъдат правно основание за предприемане на законодателни действия от ЕС с цел унифициране на независимото наказателно право на държавите-членки. Освен това на практика планираното налагане на единни дефиниции за престъпления на държавите-членки би представлявало нарушение на договорното правило, предвидено в чл. 67, п. 1 от ДФЕС. Член 84 от ДФЕС също не е достатъчно правно основание за действията на Комисията по отношение на инициативата, касаеща пола и домашното насилие. Всъщност тази инициатива упълномощава институциите на ЕС единствено да приемат мерки за насърчаване и подкрепа на действията на държавите-членки за превенция на престъпността. Разпоредбата също така изрично изключва всякакви действия на ЕС, водещи до съгласуване (дори минимално) на националните законодателни и регулаторни разпоредби.- Пътната карта (насоките), представена като основа за законодателната инициатива, предложена от Европейската комисия, е изцяло създадена върху противоречивата концепция за насилие, основано на пола. Тази концепция приема, че женствеността и мъжествеността са социални конструкции и че насилието над жени е структурен феномен, чиято причина се крие в различното възприемане на жени и мъже.- Този документ показва, че приемането на Истанбулската конвенция от Европейския съюз е политически приоритет. Освен това приема, че в случай на отхвърлане на Истанбулската конвенция от ЕС, ще е необходимо да се приложи правно обвързващ документ на ниво ЕС, основан на същите противоречиви предпоставки за борба с насилието като Конвенцията. Междувременно трябва да се подчертае, че ИК все още е спорна и редица държави-членки отказват да я подпишат, което възпрепятства приемането ѝ в целия ЕС.- Идеята за борба с насилието, основано на пола, която е предложена в инициативата, е неефективна и пристрастна. Поради своя идеологически характер (обсъден в предната част на този документ) игнорира действителните причини за домашно насилие, като злоупотреба с алкохол и други вещества, разпадане на семейството, социална изолация или сексуализация на образа на жената в медиите и порнографията.- Пристрастният и идеологизиран характер на перспективата за насилие, основано на пола, се изразява в неефективността му в борбата срещу домашното насилие и насилието над жени, което става ясно от изследването на Fundamental Rights Agency (Агенцията за основните права) през 2014 г., посочено в документа, и по-скорошни проучвания на Организацията за икономическосътрудничество и развитие (ОИСР) (2018 г. ).- Пътната карта също така пренебрегва факта, че най-ефективните средства за защита срещу насилието са добре функциониращите семейни и социални норми.

ЗА Семейството

Против “Джендър” образованието в училищата

ИЗТОЧНИК ТУК

• В Бургаския окръжен съд прикриха мярката на убиеца Пламен Русев
• Петър Низамов : Как ГЕРБ фалшифицират изборите и анулират редовни гласове 2023
• Петър Низамов : ГЕРБ не е Европа а е БКП – 2023
• Бойко Борисов има за много да черпи Слави Трифонов до сега
• Този сайт е направен не за да си търся държанки, а с образователна и просветна цел!