ПЕТЪР НИЗАМОВ: ЕС не може с Международни договори пряко да налага наказателна политика, защото те нямат пряко действие в наказателното право.

НАШЕТО БЪЛГАРСКО КОНСТИТУЦИОННО ПРАВО Е РАЗРЕШИЛО ВЪПРОСА, че межународни договори не могат да дефинират състави на престъпления доколкото това е суверенно право на държавата да провежда сама наказателно-правната си политика.

Решение № 7 на КОНСТИТУЦИОННИЯ СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ !
от 2 юли 1992 г.  по к.д. № 6/92 г.
за тълкуване на чл. 5, ал. 2, 3 и 4 от Конституцията
(Обн., ДВ, бр. 56 от 10 юли 1992 г. )

1. Международните договори, ратифицирани и влезли в сила за Република България, но необнародвани в „Държавен вестник“, не са част от вътрешното право на страната, освен ако са приети и ратифицирани преди сега действащата Конституция и по съществуващия при ратификацията им ред обнародването им не е било задължително. Последните нямат предимство по смисъла на чл. 5, ал. 4 от Конституцията пред нормите на вътрешното законодателство. Такова предимство придобиват от момента на обнародването.

2. Международните договори, ратифицирани, обнародвани и влезли в сила, с които определени деяния (действия и бездействия) са обявени за престъпления, без да са престъпни по вътрешното наказателно законодателство на Република България, са част от вътрешното право на страната само доколкото могат да поясняват смислово съдържанието на съществуващи в Наказателния кодекс престъпни състави или елементи от тях или ако създават задължения за промяна на законодателството.

ЦЯЛОТО РЕШЕНИЕ МОЖЕТЕ ДА ПРОЧЕТЕТЕ КАТО НАТИСНЕТЕ ТУК

Принципът за прякото действие на международните договори в областта на наказателното право е значително ограничен поради неговите особености и структурата на наказателноправните норми. В международните договори обикновено не се определят съставите на престъпленията и видът и размерът на наказанията. Посочват се в по-общ вид основните признаци на деянията (действия и бездействия), обявени за престъпни, като на отделните държави се предоставя да конкретизират престъпните състави и да определят наказанията. Приема се, че осъществяването на наказателната отговорност на извършителите на престъпленията е суверенно право на всяка отделна държава. Обявените по този начин деяния за престъпни от международните договори, за да бъдат включени във вътрешното наказателно законодателство, е необходимо да бъдат установени признаците на престъпните им състави и наказанията за всяко престъпление с вътрешен законодателен акт, действието на който се определя в съответствие с изискванията на вътрешното законодателство.

Конвенцията против изтезанията и други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне и наказание (ДВ, бр. 42 / 1988 г.) е определила съдържанието на термина „изтезание“, като е задължила държавите да обявят за престъпления всички прояви на изтезания. Международната конвенция за премахване на всички форми на расова дискриминация е изяснила термина „расова дискриминация“, без да определи престъпните състави и наказанията за тях.

Такива международни договори не могат да имат пряко действие, защото в тях не са определени отделните престъпни състави и наказанията за всяко отделно престъпление.

Член 5, ал. 3 от Конституцията изисква престъпленията да бъдат законоустановени към момента на извършването им. Този принцип е обявен и в чл. 11, ал. 2 на Всеобщата декларация за правата на човека, в чл. 15, ал. 1 на Международния пакт за гражданските и политическите права и в чл. 7 на Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. От това следва, че никой не може да бъде осъден за деяние, което не е било обявено за престъпление към момента на извършването му.

Употребените в международните договори изрази и понятия, които се съдържат като елементи в престъпни състави, предвидени във вътрешното законодателство, обаче могат да служат за смислово поясняване на тези състави или елементи от тях. В този смисъл международните договори, които имат наказателноправен характер и са ратифицирани и обнародвани, са част от вътрешното право. Част от вътрешното право са и договорите, с които се задължава държавата да извърши промени във вътрешното законодателство.

извадка от мотивите на решението на Конституционния съд, че прякото действие на международните дговори, какъвто е този за Функционирането на ЕС, няма приложение в наказателното право!

Ето го цялото решение на КС :

Решение № 7
от 2 юли 
1992 г.  по к.д. № 6/92 г.
за тълкуване на чл. 5, ал. 2, 3 и 4 от Конституцията
(Обн., ДВ, бр. 56 от 10 юли 
1992 г. )

С ъ с т а в: Асен Манов – председател, Младен Данаилов – докладчик , Цанко Хаджистойчев, Станислав Димитров, Нено Неновски, Теодор Чипев, Милена Жабинска, Любен Корнезов и Пенчо Пенев

Главният прокурор с искане от 20 март 1992 г. е предложил Конституционният съд да постанови решение, с което да даде задължително тълкуване на чл. 5, ал. 2, 3 и 4 от Конституцията по въпросите:

1. Международните договори, които са приети и ратифицирани от Република България, но не са обявени в „Държавен вестник“, част ли са от вътрешното законодателство на страната.

2. Международните договори, ратифицирани, обнародвани и влезли в сила, част ли са и имат ли приоритетно значение и за вътрешното наказателно законодателство досежно:

а) употребените изрази като елементи на престъпни състави;

б) действия или бездействия, необявени в Наказателния кодекс, като престъпления по време на извършването им.

3. Реципирани и обявени в Наказателния кодекс за престъпления действия и бездействия по силата на международните договори, включително и престъпления, за които няма давност, имат ли обратно действие.

С определение от 31 март 1992 г. като заинтересувани страни са конституирани Народното събрание, Министерството на външните работи, Министерството на правосъдието, Върховният съд и Националната следствена служба.

С определение от 12 май 1992 г. съдът е приел за разглеждане по същество искането за тълкуване на чл. 5, ал. 2, 3 и 4 от Конституцията по въпросите в точки 1 и 2 относно правната сила и действието на международните договори, приети и ратифицирани от Република България (обнародвани и необнародвани), по отношение на вътрешното право и отклонил искането по точка 3 като недопустимо.

Становища по искането са представили Министерството на външните работи, Министерството на правосъдието и Главната прокуратура.

Конституционният съд, след като обсъди доводите и съображенията за тълкуване на чл. 5, ал. 2, 3 и 4 от Конституцията във връзка с въпросите по точки 1 и 2 на искането на главния прокурор и изразените становища от страните, приема следното:

Член 5, ал. 4 от Конституцията предвижда непосредствено включване на нормите на международните договори като съставна част от вътрешното право на Република България и предимство за тях пред нормите на вътрешното законодателство, които им противоречат. Международните договори по своя характер представляват двустранни и многостранни международни споразумения, сключени между държави с участие на Република България и регулирани от международното право, независимо от тяхната форма и наименование (договори, пактове, съглашения, протоколи и др.).

За да станат част от вътрешното право на страната и да се осигури прилагането им при действието на сегашната Конституция, е необходимо международните договори да бъдат:

а) ратифицирани по конституционен ред. Според Конституцията ратификацията е акт на законодателния орган и се извършва със закон от Народното събрание в случаите по чл. 85, ал. 1 и от Великото народно събрание – чл. 158, точка 2 от Конституцията. В тези текстове са изброени изчерпателно международните договори, подлежащи задължително на ратификация;

б) обнародвани. Под обнародване на международните договори по смисъла на чл. 5, ал. 4 от Конституцията се разбира обнародването им в „Държавен вестник“;

в) влезли в сила за Република България. Моментът на влизането им в сила се определя обикновено в самите международни актове.

С изпълнение на тези конституционни изисквания те стават част от вътрешното право на страната и съдържащите се в тях правни норми са източник на права и задължения за субектите на вътрешното право.

При необнародване или при липса на някое от останалите изисквания те не стават съставна част от вътрешното право и правните субекти не са длъжни да се съобразяват с тях и да ги спазват. Държавата и нейните органи обаче не се освобождават от задължението да направят необходимото за включването на международните договори във вътрешното право и за изпълнение на съдържащите се в тях правни норми.

Нормите на инкорпорираните международни договори при противоречия с норми на законови и подзаконови актове от вътрешното законодателство се прилагат с предимство съгласно разпоредбата във второто изречение на чл. 5, ал. 4 от Конституцията. Те обаче не трябва да противоречат на Конституцията. Този извод се налага от тълкуването на чл. 5, ал. 2 и 4 във връзка с чл. 85, ал. 3 и чл. 149, ал. 1, точка 4 от Конституцията.

От изложеното следва изводът, че международните договори, приети, ратифицирани и влезли в сила за Република България при действието на чл. 5, ал. 4 от Конституцията, но необнародвани, не са част от вътрешното законодателство.

Положението на заварените международни договори, ратифицирани от България преди влизането в сила на Конституцията, не е уредено в нея. Ратифицирането им е извършено при действие на други конституционни и законови разпоредби. Различни са били и органите, на които е било предоставено правото за ратификация – държавен глава, Народно събрание, Държавен съвет, председател (президент) на републиката. С Указ № 1496 за участие на Народна република България в международни договори (ДВ, бр. 62 / 1975 г.) е предвидено задължително обнародване в „Държавен вестник“ на ратифицираните и влезли в сила международни договори. С ал. 2 на чл. 24 от указа е била създадена възможност някои от договорите да не се обнародват, когато органът, извършил ратификацията, разпореди това.

В отменените конституции не се съдържат норми за пряко действие и за предимство на нормите на международните договори пред тези на вътрешното право, въпреки че с ратифициране на Виенската конвенция за правото на договори (ДВ, бр. 87 / 1987 г.) България е потвърдила този принцип.

Правното действие на заварените международни договори при сегашната Конституция се определя в зависимост от това, дали е съществувало задължение за обнародването им или не. Ако международните договори са сключени при спазване на тогавашното законодателство и установения от него ред за ратификация, те са част от вътрешното право, ако са обнародвани или ако за обнародването им не е съществувало задължение. В последния случай (при необнародване) тези договори нямат предимство по смисъла на чл. 5, ал. 4 от Конституцията пред нормите на вътрешното законодателство. Те придобиват това предимство от момента на обнародването.

Принципът за прякото действие на международните договори в областта на наказателното право е значително ограничен поради неговите особености и структурата на наказателноправните норми. В международните договори обикновено не се определят съставите на престъпленията и видът и размерът на наказанията. Посочват се в по-общ вид основните признаци на деянията (действия и бездействия), обявени за престъпни, като на отделните държави се предоставя да конкретизират престъпните състави и да определят наказанията. Приема се, че осъществяването на наказателната отговорност на извършителите на престъпленията е суверенно право на всяка отделна държава. Обявените по този начин деяния за престъпни от международните договори, за да бъдат включени във вътрешното наказателно законодателство, е необходимо да бъдат установени признаците на престъпните им състави и наказанията за всяко престъпление с вътрешен законодателен акт, действието на който се определя в съответствие с изискванията на вътрешното законодателство.

Конвенцията против изтезанията и други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне и наказание (ДВ, бр. 42 / 1988 г.) е определила съдържанието на термина „изтезание“, като е задължила държавите да обявят за престъпления всички прояви на изтезания. Международната конвенция за премахване на всички форми на расова дискриминация е изяснила термина „расова дискриминация“, без да определи престъпните състави и наказанията за тях.

Такива международни договори не могат да имат пряко действие, защото в тях не са определени отделните престъпни състави и наказанията за всяко отделно престъпление.

Член 5, ал. 3 от Конституцията изисква престъпленията да бъдат законоустановени към момента на извършването им. Този принцип е обявен и в чл. 11, ал. 2 на Всеобщата декларация за правата на човека, в чл. 15, ал. 1 на Международния пакт за гражданските и политическите права и в чл. 7 на Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. От това следва, че никой не може да бъде осъден за деяние, което не е било обявено за престъпление към момента на извършването му.

Употребените в международните договори изрази и понятия, които се съдържат като елементи в престъпни състави, предвидени във вътрешното законодателство, обаче могат да служат за смислово поясняване на тези състави или елементи от тях. В този смисъл международните договори, които имат наказателноправен характер и са ратифицирани и обнародвани, са част от вътрешното право. Част от вътрешното право са и договорите, с които се задължава държавата да извърши промени във вътрешното законодателство.

Конституционният съд по изложените съображения и на основание чл. 149, ал. 1, точка 1 от Конституцията и чл. 12, ал. 1, точка 1 от Закона за Конституционен съд

Р Е Ш И:

1. Международните договори, ратифицирани и влезли в сила за Република България, но необнародвани в „Държавен вестник“, не са част от вътрешното право на страната, освен ако са приети и ратифицирани преди сега действащата Конституция и по съществуващия при ратификацията им ред обнародването им не е било задължително. Последните нямат предимство по смисъла на чл. 5, ал. 4 от Конституцията пред нормите на вътрешното законодателство. Такова предимство придобиват от момента на обнародването.

2. Международните договори, ратифицирани, обнародвани и влезли в сила, с които определени деяния (действия и бездействия) са обявени за престъпления, без да са престъпни по вътрешното наказателно законодателство на Република България, са част от вътрешното право на страната само доколкото могат да поясняват смислово съдържанието на съществуващи в Наказателния кодекс престъпни състави или елементи от тях или ако създават задължения за промяна на законодателството.

ПОЛША ОБЯВИ , ЧЕ НЯМА ДА СЪОБРАЗИ НАКАЗАТЕЛНО-ПРАВНАТА СИ ПОЛИТИКА С СТРАТЕГИИТЕ НА ЕС!

СТАНОВИЩЕ на института за правна култура Ордо Юрис, Полша, във връзка с новия документ на ЕС за “борба с насилието, основано на пола, защита на жертвите и наказание за нарушителите”:- Чл. 82, п. 2 и чл. 83, п. 1 от ДОГОВОРА ЗА ФУНКЦИОНИРАНЕТО НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ (ДФЕС) не могат да бъдат правно основание за предприемане на законодателни действия от ЕС с цел унифициране на независимото наказателно право на държавите-членки. Освен това на практика планираното налагане на единни дефиниции за престъпления на държавите-членки би представлявало нарушение на договорното правило, предвидено в чл. 67, п. 1 от ДФЕС. Член 84 от ДФЕС също не е достатъчно правно основание за действията на Комисията по отношение на инициативата, касаеща пола и домашното насилие. Всъщност тази инициатива упълномощава институциите на ЕС единствено да приемат мерки за насърчаване и подкрепа на действията на държавите-членки за превенция на престъпността. Разпоредбата също така изрично изключва всякакви действия на ЕС, водещи до съгласуване (дори минимално) на националните законодателни и регулаторни разпоредби.- Пътната карта (насоките), представена като основа за законодателната инициатива, предложена от Европейската комисия, е изцяло създадена върху противоречивата концепция за насилие, основано на пола. Тази концепция приема, че женствеността и мъжествеността са социални конструкции и че насилието над жени е структурен феномен, чиято причина се крие в различното възприемане на жени и мъже.- Този документ показва, че приемането на Истанбулската конвенция от Европейския съюз е политически приоритет. Освен това приема, че в случай на отхвърлане на Истанбулската конвенция от ЕС, ще е необходимо да се приложи правно обвързващ документ на ниво ЕС, основан на същите противоречиви предпоставки за борба с насилието като Конвенцията. Междувременно трябва да се подчертае, че ИК все още е спорна и редица държави-членки отказват да я подпишат, което възпрепятства приемането ѝ в целия ЕС.- Идеята за борба с насилието, основано на пола, която е предложена в инициативата, е неефективна и пристрастна. Поради своя идеологически характер (обсъден в предната част на този документ) игнорира действителните причини за домашно насилие, като злоупотреба с алкохол и други вещества, разпадане на семейството, социална изолация или сексуализация на образа на жената в медиите и порнографията.- Пристрастният и идеологизиран характер на перспективата за насилие, основано на пола, се изразява в неефективността му в борбата срещу домашното насилие и насилието над жени, което става ясно от изследването на Fundamental Rights Agency (Агенцията за основните права) през 2014 г., посочено в документа, и по-скорошни проучвания на Организацията за икономическосътрудничество и развитие (ОИСР) (2018 г. ).- Пътната карта също така пренебрегва факта, че най-ефективните средства за защита срещу насилието са добре функциониращите семейни и социални норми.

ЗА Семейството

Против „Джендър“ образованието в училищата

ИЗТОЧНИК ТУК

White CBNNews Logo
White CBNNews Logo

Коментари

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.