Корупцията в България не е просто отклонение от правилата, а механизъм, чрез който системата често функционира на практика. Това твърди Костадин Граматиков, който след дълги години живот в САЩ прави сравнение между американския и българския модел на обществено устройство. Според него историческите пластове, наследени от Османската империя и комунистическия режим, продължават да влияят върху начина, по който работят институциите, а липсата на доверие превръща неформалните връзки в паралелна система за решаване на проблеми. Какво сподели още той… Пред ФАКТИ говори Костадин Граматиков, който бе емигрант в САЩ близо 30 години.
– Г-н Граматиков, корупция – това „хубава“ дума ли е и в САЩ, и в България. Дълги години сте живял в Щатите, но твърдите, че корупцията в България не е просто дефект на системата, а механизъм, чрез който тя функционира. Как стигнахте до този извод?
– Корупцията е законен начин на управление на България. Неписани правила, негласна, но работи безотказно. Когато се говори за корупцията в България, разговорът почти неизменно се води в правен регистър: слаби прокурори, недостатъчен контрол, ниски заплати, неморални политици. Тази рамка не е грешна. Просто не е достатъчно дълбока. След десетилетия в Калифорния и завръщане в България открих нещо по-трудно за назоваване. Корупцията тук не е предимно повреда в системата. В много случаи тя е механизмът, чрез който системата реално функционира.
Разликата е структурна, не морална.
В Съединените щати корупцията е до голяма степен институционализирана и абстрактна: лобизъм, регулаторен захват, финансово влияние върху политиката. Системна, но отдалечена. Обикновеният гражданин рядко я среща директно. В България корупцията е процедурна и лична. Живее в бюрокрацията, в безсмислени формуляри, противоречиви изисквания, дискреционни решения, невидими пазачи на врати. Гражданинът постепенно разбира, че официалните правила функционират по-малко като неутрални рамки, отколкото като пречки, около които трябва да се маневрира чрез неформална медиация. Не просто четеш за корупцията в медиите. Усещаш нейната гравитация при всяко взаимодействие с държавата.
– Защо корупцията продължава да съществува независимо от политическите промени и многобройните антикорупционни кампании?
– Поставяте въпрос, на който правната рамка не може да отговори: защо тя продължава? Защо правителствата се сменят, а изживяваната структура остава в основата си непроменена? Защо антикорупционните кампании произвеждат толкова много реторика и толкова малко трансформация? Отговорът не е индивидуален иморализъм. Той е историческо натрупване.
– Кои са основните пластове, които според поддържат корупционния модел в България?
– Корупцията в България функционира чрез няколко утаечни пласта, всеки от които подсилва останалите. Най-дълбокият е устойчивостта на клановата и патронажна логика под повърхността на модерната държава.
Да помагаш на роднини, приятели и мрежата си не беше просто приемливо в условия на историческа несигурност, беше оцеляване.
Модерните бюрократични държави изискват нещо психологически необичайно: равно третиране на непознати според абстрактни правила. Гражданите трябва да се доверяват на процедурите повече от хората. Тази промяна отне векове дори в Западна Европа. В България тя остава незавършена.
– Каква е историческата роля, зародено ли е да си „човек на човека“, за да оцелееш?
– Трябва да се върнем още в Османската империя, а после да минем и през комунистическия период, за да си отговорим за формирането на тази система – корупцията. Като основен пласт можем да посочим Османската административна традиция. При Османско управление, държавата беше йерархична, персонализирана и дискреционна. Хората оцеляваха не чрез закона, а чрез медиация. Интелигентният човек не беше този, който следваше процедурата стриктно, а този, който познаваше някого, намираше неформалния канал, договаряше изключението. Османската империя е изчезнала. Административната психология, която тя произведе – не. Силен пласт е и комунизмът – не само като идеология, но като технология на двойното съзнание. Официалната реторика провъзгласяваше равенство и солидарност. Реалният живот функционираше чрез скрити привилегии, партиен достъп и тих обмен. Гражданите се научиха да обитават едновременно две реалности: официалния наратив и оперативната истина. Когато дойде 1989-а, формалната система се промени. Гражданската психология, вече дълбоко увредена, до голяма степен не се промени.
– Какво влияние оказа емиграцията върху качеството на институциите в България?
– Към всичко вече казано трябва да се добави и още нещо сериозно – емиграцията точно на онези хора, най-способни да изграждат институции с висока степен на доверие. Така институциите започнаха да възпроизвеждат личности, най-добре приспособени да оцелеят вътре в тях – останалите. Не конспирация. Ефект на селекция. Последствията са видими в почти всеки административен орган, в повечето университети, в голяма част от съдебната система.
– Казвате, че корупцията осигурява и определена стабилност в обществената среда. Не е ли това парадокс?
– Това, което прави всичко по-трудно видимо и по-трудно за демонтиране, е, че корупцията тук осигурява реална стабилност. В среда с ниско доверие формалните институции се възприемат като произволни или недостъпни. Неформалните мрежи компенсират. Връзките решават проблеми. Услугите ускоряват процесите. Гражданите могат да осъждат корупцията морално, докато практически зависят от нея и я практикуват. Същият човек, който говори против системата на вечеря, на следващата сутрин се обажда да поиска услуга. Това не е точно лицемерие, а рационалност вътре в една счупена структура.
Това е парадоксът, който антикорупционният дискурс рядко признава: корупцията оцелява отчасти, защото замества институционалната слабост. Премахването ѝ без изграждане на социално доверие може да произведе нестабилност вместо незабавно подобрение. Затова реалната реформа застрашава много повече от политиците – тя застрашава неформалните системи за сигурност, на които обикновените хора разчитат, за да си свършат работата.
– Защо европейската интеграция не успя да промени тези механизми?
– Европейската интеграция направи всичко това по-странно, а не по-просто. България въведе обширни правни рамки, механизми за надзор и процедурни стандарти. Необходимият брой подписи се увеличи, но доверието – не. Бюрократичната сложност се умножи, докато гражданите продължаваха да разчитат на неформална медиация, за да я навигират.
Резултатът е хибрид: модерни правни форми, съжителстващи с предмодерни социални операционни системи. Архитектурата е на европейска държава, а оперативната логика – на нещо много по-старо.
И тук университетите заслужават специално внимание, защото разкриват механизма най-честно. По принцип университетите трябва да бъдат светилища на заслугите, независимото мислене и институционалната смелост. На практика те не съществуват извън цивилизацията – те я отразяват. Академичната свобода изисква икономическа независимост, прозрачна оценка и защита от репресии.
В общества с ниско доверие университетите тихо се трансформират в патронажни екосистеми, където лоялността, стратегическото позициониране и вътрешните мрежи имат по-голямо значение от интелектуалната честност. Младите академици бързо научават този урок. Независимото мислене носи професионален риск, а конформизмът и стратегическите отношения осигуряват сигурност. Институцията интернализира същата скрита конституция, която функционира в цялото общество, и след това обучава следващото поколение в нея.
– Къде грешат повечето антикорупционни програми? Какво следва от всичко това?
– Повечето антикорупционни програми се фокусират върху наказания, наблюдение, комисии по етика, декларации, допълнителни агенции и още наредби. Това не просто е недостатъчно, а може да бъде и контрапродуктивно. Всяко ненужно одобрение създава лост. Всяко непрозрачно изискване създава зависимост. Всяко дискреционно разрешение създава пазар за неформално решение. Процедурната сложност не е решение на корупцията. В условия на ниско доверие тя е самото вещество, от което корупцията е направена.
– Какви конкретни реформи могат реално да ограничат корупцията?
– Първата истинска реформа би изисквала радикално опростяване. По-малко посредници, по-малко пластове, по-малко точки на човешка дискреция. Простотата е по-трудна за корумпиране от сложността. Втората е дълбока дигитализация – не символична модернизация, а функционална автоматизация.
Човешката дискреция е кислородът на дребната корупция.
Естония демонстрира, че постсъветските общества са способни на дълбока институционална трансформация, когато дигиталното управление стане структурно централно, а не декоративно.
Третото, и най-рядко обсъждано, касае престижа. В корумпираните общества уважаваната фигура обикновено не е най-компетентната или най-почтената, а най-добре свързаната. Обществото се променя само когато престижът започне да се свързва с надеждността, процедурната честност и институционалното доверие. Тази промяна не може да бъде законодателно установена. Тя е бавна, културна и изисква видими примери – това, което може да се нарече острови на интегритет: съдилища, общини, медийни институции, университетски катедри, които са станали истински надеждни и са възприемани като такива.
– Казвате, че най-дълбокият проблем е психологически, защото…
– Най-дълбокият проблем не е структурен, а психологически, защото поколения са израснали, възприемайки корупцията като реализъм, а почтеността – като наивност. Човекът, който навигира неформалната система, е прагматичен. Отказващият е наивен или, още по-лошо, своеобразно социално бреме. Това инвертиране на престижа е онова, което поддържа равновесието най-трайно – повече от който и да е отделен закон или политическа уредба.
– Откъде може да започне истинската антикорупционна промяна в България?
– Антикорупционната революция в България, ако се случи, няма да започне с парламентарен вот или прокурорски арест. Тя ще започне в момента, в който институционалната честност започне да изглежда не само абстрактно похвална, но и практически по-добра от неформалната навигация. Когато млади хора в университетите, администрацията и съдилищата открият, че прозрачната компетентност не е недостатък. Това е цивилизационна преориентация, а не пореден реформен цикъл.
– В крайна сметка възможно ли е това равновесие да бъде променено?
– Трагедията не е, че корупцията съществува. Тя съществува навсякъде, в различни форми и с различна плътност. Трагедията е, че толкова много българи са се научили да я разглеждат като фиксирана черта на реалността – естествена като географията, постоянна като историята. Тя не е нито едното, нито другото. Тя е научено равновесие. А равновесията могат да се променят. Въпросът е какво би накарало хората да поискат това.
България Новините – balgarianovinite.com 2015-2026 Корупцията – законен начин на управление на България! Костадин Граматиков пред ФАКТИ 2026 България, България новини, новини България, актуални новини България, политически новини България, икономика България, култура България, спорт България, криминални новини България, международни новини България, София новини, Пловдив новини, Варна новини, Бургас новини, Русе новини, Стара Загора новини, Плевен новини, Велико Търново новини, Ловеч новини, Враца новини, Монтана новини, Добрич новини, Силистра новини, Търговище новини, Габрово новини, Разград новини, Кърджали новини, Смолян новини, Перник новини, Хасково новини, Шумен новини.