Референдум в Македония.

На 28 февруари 1870 година султанското правителство издава ферман, с който узаконява обособяването на българска черковна йерархия (наречена „екзархия“) от Цариградската патриаршия, НА ТЕРИТОРИИТЕ С ПРЕОБЛАДАВАЩО БЪЛГАРСКО НАСЕЛЕНИЕ В ИМПЕРИЯТА (българската общност в Османската империя) – а именно – Мизия, Тракия и МАКЕДОНИЯ.

По силата на султанския ферман и екзархийския устав, изработен от църковно-народния събор, свикан в Цариград през 1871 г., Българската екзархия е призната за официален представител на българската нация в Османската империя.

Член 10 от фермана разрешава и други, неупоменати във фермана епархии да бъдат признати за български, ако най-малко 2/3 на християнското население в нея го желае. Съобразно този параграф се извършва плебисцит в Македония под контрола на турските власти и Вселенската гръцка патриаршия. Резултатът от този референдум е включването на голяма част от Македония в границите на Българската екзархия. Това са Скопска, Охридска и Битолска епархии. След извоюване на националната независимост се създават още две епархии: Неврокопска и Старозагорска (90-те години на XIX век).

Делегатите на Първия църковно-народен събор (Цариград, 1871)

Скоро след това се прекъсва процесът на установяване на българските епархии в Южна Македония. Причина за това са Априлското въстание от 1876 г. и Руско-турската война от 1877 – 1878 г.

Българската екзархия е върховна национална организация на Българската православна църква, учредена с ферман на султан Абдул Азис от 28 февруари 1870 г. и просъществувала до 1953 г.,когато свиканият църковен събор прокламира издигането на Българската екзархия в Българска патриаршия.

Българската Екзархия.

Екзархията развива активна просветна дейност в Македония и Одринско. Към края на деветнадесети век огромното мнозинство от славянското население в тези области изпраща децата си в български екзархийски училища.Цариградската гръцка патриаршия естествено се обявила против образуването на Българската екзархия и на 16 септември 1872 г. я обявила за схизматична, тъй като не признавала върховенството на гръцкия патриарх.

Българският народ 15-17 век.

Спорът за установяването на българската национална черква продължава четиридесет години. Най-напред е поставено искането на българския народ сам да избира свещениците си, които да са от българска националност. Първите градове, които изразяват това желание, са Скопие и Самоков през 1833 година. На тези желания остро се противопоставя Вселенската гръцка патриаршия. Изискването за български свещеници и владици се допълва с отслужване на собствена литургия на български език и изграждане на училища. Гръцките свещеници и владици в българските епархии често са прогонвани със сила. Това става в много градове на Тракия, Македония и Мизия.

Съобразно този ферман на султан Абдул Азис от 28 февруари 1870 се извършва Референдум,(плебисцит) в Македония под контрола на турските власти и Вселенската гръцка патриаршия. Резултатът от този референдум е включването на голяма част от Македония в границите на Българската екзархия. Това са Скопска, Охридска и Битолска епархии.

Екзархията съдейства за обединяването на българските земи и ръководи просветното дело в тях. Тя води борба против гръцкото влияние и гръцката църква,срещу западната католическа пропаганда, която се стреми да насажда своето влияние сред българския народ.

След обявяването на Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. екзарх Антим I е свален от своя пост и заточен в Мала Азия заради неговата патриотична дейност и проявени симпатии към Русия.

След Освобождението България,по настояване на българите от Македония и с одобрението на цялото българско обществено мнение, в началото на 1880 г. екзарх Йосиф се завръща в Цариград, за да действа за укрепване и запазване на екзархийското ведомство в останалите под османска власт български земи.

Българската екзархия наред с грижите за поддържане на българските черкви разгръща просветното дело сред българското население в Македония и Одринско. Противопоставя се на засилването на сръбската и гръцката пропаганда в тези области.

До избухването на Балканската война (1912-1913 г.) влиянието на Българската екзархия в Македония и Одринско се простира в следните епархии: Охридска, Битолска, Скопска, Дебърска, Велешка, Струмишка, Неврокопска, Костурска, Леринска (Мъгленска), Воденска, Солунска, Поленинска (Кукушка), Серска, Мелнишка, Драмска и Одринска. Първите седем от тях се управляват от български владици, а останалите – от екзархийски наместници.

Цариград Йеврем Груич да употреби всички усилия пред Патриаршията и Портата, за да попречи на издаване на берати за български владици, 18 юли 1885 г.

На 10 май 1953 г. свиканият църковен събор прокламира издигането на Българската екзархия в Българска патриаршия. За патриарх е избран пловдивският митрополит Кирил.

Драмата на българският въпрос в земите на днешна Македония, Гърция, Албания, Косово и Сърбия не стои на дневен ред на българските правителства и не се осъществява нито една сериозна инициатива в подкрепа на българите в чужбина.

Македонските българи са национално мнозинство в своята държава.

Често в исторически аспект са съществували по няколко български държави и в това няма нищо лошо.

Малко известен факт е, че известни фигури от българската история като Гоце Делчев, Христо Смирненски, Александър Станишев, Димитър Благоев, Антон Югов, Лазар Киселинчев и Васил Чекаларов са родени на територията на днешна Гърция. Нещо повече, те са от чисто български села и градове, част от Егейска Македония, която в началото на 20 в. е била с преобладаващо българско население.

Днес тази териория е част от Гърция, а българи почти няма или за тях изобщо не се говори. Българските политици и историци предпочитат да мълчат, а в същото време в Егейска Македония се появяват македонистки организации, които разясняват на населението „антично македонския“ му произход.

При това положение беше приятна изненада на българския пазар да се появи наскоро преведената книга „Житни поля, кървави хълмове: преходи към националното в Гръцка Македония, 1870–1970”.

Автор е гъркинята Анастасия Каракасиду, социален антрополог и професор в американския Уелсли колидж. Книгата има смелата задача да докаже, че националното съзнание на хората в Егейска Македония не винаги е било гръцко и, че ако днес е преобладаващо такова, то това е постигнато на цената на жестока асимилация, насилие и изопачаване на историята.

Когато през 1912 г. гръцките армии окупират земите на Беломорска Македония, а през 1919 г. и Беломорска Тракия, там ги посреща българско население, което не знае и дума гръцки, и за което гърците представляват екзотика. Въпреки всички усилия, репресии, изселвания, преследвания и последователен асимилационен натиск, и до ден днешен в северните краища на Гърция живее българско население, чийто брой варира според различните изследователи от 250 000 до 550 000 души. Има цели села, в които и сега не живеят други хора, освен българи.

„В Северна Гърция говорят гръцки от 100 години. Преди това са говорели български. В районите над град Ламия не разбират гръцки“, коментира той.

В Епир продължава да живее и да се развива влашкият народ, който всъщност е коренното население на тези земи (както българите са най-старото оцеляло до днес коренно население на Македония и Тракия). Много влашки села има също в Тесалия, както и в района на Олимп. И тук, въпреки опитите за асимилация, влашкият език и самосъзнание са живи. Даже нещо повече – отношението на гърците към тях не е толкова брутално, каквото е към българите, и това им позволява да имат своя особена културна автономност, запазваща тяхната самобитна култура в доминиращата гръцка езикова среда.