(Петър Низамов)

Така, припомняйки миналото, президентът Радев категорично заяви, че историческата истина трябва да бъде отстоявана.

Добре, но днес – близо 4 години след това – ни вест, ни кост по въпроса след гръмките слова на президента през 2018г.

Когато свършва Балканската Война 1913г., българските войски са заели цяла Тракия до Чаталджа, а след Лондонски мирен договор (1913), зад линията Мидия-Енос. Когато през лятото на 1913г. избухва Междусъюзническата война, войските от Източна Тракия се преместват на бойното поле със Сърбия и Гърция в Македония. Това се използва от османската армия, която тогава е прехвърлена от Либия в Европа след края на Османско-Италианската война. Турската армия, следвана от башибозук навлиза в оголената Източна Тракия я заема чак до Кърджали и Родопите.

Щом турците прекрачват границата, мълвата като светкавица се разнася по цяла Източна Тракия и народът, който по-късно ще стане познат като тракийските бежанци, със своя здрав инстинкт веднага предчувства опасността и започва да прибира главно добитъка, за да го прекара навреме през старата българска граница. Само официалните български власти не схващат, че бурята вече наближава. Георги Калоянов – 35 годишен учител в с. Урумбегли (Румбегли, дн. Ислямбегли) – Бунархисарско разказва, че когато наближили турците селото, видели, че цялото село е избягало в гората, готово да бяга към България. За зла врага в това време дошъл българския комендант от Бунархисар, поручик Николов в гората при българите и съобщава, че турските войски са приели граничната линия Мидия-Енос при с. Чакли (дн. с. Чакъллъ), където ще минава новата граница, та нямало никаква опасност. По това време хората си изкарвали добитъка към Странджа планина по посока на Малко Търново, но като чуват, че няма какво да бягат, се връщат с добитъка в селото. На 8 юли 1913 г., когато турците влизат в Бунархисар и Лозенград, вече е късно за бягане.

Най-общо казано комендатът от османската армия събира българските села на площада и им дава 24 часа да напуснат селото за България.

Село Енидже (дн. Инидже на главния път Лозенград – Одрин), е чисто българско село от 350 къщи с близо 2 000 души население, станало част от тракийските бежанци.

На 8 юли в 10 часа турската войска навлиза в селото от към Лозенградския път. Група от 40-50 души първенци заедно с поп Стоян Андреев излизат извън селото да ги посрещнат и умилостивят командира им спрямо населението. В туй време вече селото е заобиколено още отдалеч. Някои от хората правят опити да избягат, но са разстрелвани на място. Атанас Арабов (55 годишен овчар) хуква да бяга, турците му викат “дур!” “дур!” – стой, стой, а той бяга и го застрелват. Също така едно малко момче, Станое Апостолов – 8 годишен, го убиват. Застрелват и 6-годишното дете Стоян Николов, а Илия Проданов – 55 годишен, войниците разсичат с аксатурите си. Застрелват още Гергин Георгиев, Благой Ценов, Атанас Танов и много други. Като виждат всичко това те разбират, че турците са враждебно настроени и няма да щадят никого.

Един турски офицер, се приближава към посрещачите и им казва: “Е сега дойде вече и много войска, какво ще правите сега?!”. И в този момент се задава и пехота, като отначалото е дошла само кавалерия. Влизайки в селото офицерите се запътват направо към църквата. Тук забелязват портрета на цар Фердинанд, който по начало се е намирал в кметството, но го скриват в църквата уж като икона, да не го познаят. Офицерите карат кмета четири пъти да напсува Фердинанд, после го свалят на пода, тъпчат го с краката и със сабите си го правят на парчета.

Първата заповед, която издават турците е да се предаде всичкия добитък. Едрият рогат добитък, около 3 000 глави, в това време се намира до селото при река Текедере и те го задигат. И дребният добитък е там: овце и кози, около 11 000 и него задигат.

След като прибират всичкия добитък заповядват: всички, колкото брашно имат, да го донесат пред църквата и да се складира в дюкяна. Хората бързо, бързо и това извършват, защото е казано, че който не изпълни заповедта, ще бъде застрелян.

Мръква се. Следва друга заповед: никой няма да мърда от къщата си, който излезе ще бъде убит. Вечерта турците пускат из селото войници с чували и са изловени всички кокошки, около 30 000 броя.

Съмва се и следва нова заповед: колкото старо жито има в селото, всичкото да се складира в селския хамбар. За 3-4 дена е пренесено и складирано около 10 000 кг жито. През това време турците са на палатки около селото, а вътре в селото около 250 души войници и офицери са ангажирани с прибирането на житото.

За да се уверят, че всичкия добитък е прибран, тръгват от къща на къща и изкарват от оборите 300 коне за езда със седлата и такъмите им. Най-накрая нареждат, всички овчари колкото вълна имат да я предадат. Овчарите донасят около 8 000 оки вълна.

И за последно подхващат по-богатите, като вечер им изпращаха войници в къщите, да ги тормозят и изтезават, докато им приберат парите. Така прибират много пари. Един по твръд човек, на име Петър Узунов, не дава парите си. Една вечер офицерите 3 пъти го бесят с краката нагоре, за да склони да даде парите. От многото мъки най-накрая изкарва 52 наполеона и им ги дава.

На 20 юли войниците започват да правят хармани и пренасят снопите с каруци и катъри. Всичкото ново жито е овършано. Плявата дават на конете, а изчистеното жито пренасят на станцията в с. Кавъкли (дн. Кавъклъ). На българите и собственици на реколтата не дават нищо.

Като свършват с хармана, тръгва една комисия офицери и турски мохаджири от близките села Зъзълджа, Муселим, Пашайери и Текешилар от къща на къща. Изкарват всичката покъщнина на хората, товарят е на военни коли и я изпращат за посочените по-горе мухаджирски села. Тава го правят по ред в цялото село. Плач и писъци е из Енидже. Оставят хората буквално голи, без храна, без пари, само с няколко крини ечемик, колкото да не умрат от глад. Но мнозина умират от тази храна. От покъщнината оставят на хората само дрехите, които са на гърба им, вехти дрипи, които за нищо не стават. Турците казват: “Така направиха вашите българи на нас, а ние сега на вас го правим, за да станем еднакви”.

Жестокостите, извършени от турците спрямо българите, започват още от първият ден, на 8 юли. Турците хващат 26 души, средна ръка и трима първенци и ги затварят в яхъра на един хан в селото. Там са измъчвани и бити почти ежедневно. Наред с мъжете, затварят и една жена – Карамфила Илиева Арабаджиева заедно с мъжа ѝ. Те са обвинени, че са убивали турци, а жената е обвинена, че уж убила 40 турски войници и един офицер с брадва. Откарани в затвора в Одрин, тези хора са много мъчени, бият ги да признаят, но никой не признава, защото са невинни. Жената също по три пъти на ден я бият, но и тя не признава нищо, защото няма какво да признава. Това мъчение продължава до 14 септември.

На 22 септември 1913 г. всички хора от Енидже са изведени от селото, следвани от войници с щикове към Малкотърновската планина, която е на 12 часа път пеша и ги оставят там в балкана, голи, боси гладни. По същия начин постъпват турците и с околните български села и също така ограбени и измъчени ги изкарват в Малкотърновския балкан, още незает от български войски. Той е пълен с хиляди нещастни българи, които измират от глад и студ.

Това е участта на най-голямото българско село в Лозенградско, село Енидже.

От всичките най-много е пострадало с. Булгаркьой (дн. Йенимухараджъкьой), защото то е чисто българско село, най-голямото (с над 2 000 жители), най-богатото (15 000 дребен добитък, земи, пасища) и особено поради приповдигнатото национално съзнание на жителите – през време на войната изпращат на българската войска в Булаир 80 каруци жито. В Булгаркьой има голямо българско училище, основно и двукласно, със 7 учители и 2 учителки. В строеж е тогава и нова сграда за четирикласно училище. Много от учениците продължават в българската гимназия в Одрин. Има и двама свещеника, поп Павел Николов и поп Георги Костадинов. Турските власти им правят много административни спънки, но те все успяват да постигнат целта си. Затова и когато започва погромът над българите в Източна Тракия те първо започват от Булгаркьой.

Посред бял ден са застреляни 350 мъже, както са насъбрани край селото. Отвлечени са 1 200 булгаркьойски жители през Галиполи в Чанаккале – Мала Азия. Насилени са жените и девойките по пътя до Галополи от охраняващите ги аскери (анадолци и кюрди). От Чанаккале с параход ги прехвърлят във Варна, а следващата година ги прехвърлят в Дедеагач (дн. Александруполис – Гърция).

До 2 юли булгаркьойци са съвсем безгрижни и дори твърде щастливи, че според обявената на 29 юни правителствена наредба селото им остава под българска власт и останалите зад границата, български села им завиждат и бързат да прехвърлят стоката и добитъка си.

На 6 юли вечерта, турска войска стига на половин час път от Булгаркьой на запад при водениците. Още рано сутринта войската заобикаля селото и още по тъмно пропукват пушките от към Кешанския път, от което се разбира, че турците пак идват. Излезли кмета и някои първенци, да разберат, какво искат. Един поручик с един табор (дружина) войска, в която има и една пожарникарска рота (янгън-алаи), заобиколили селото. В това време много от селяните успели да избягат в гората. Поручикът Нешан ефенди (арнаутин, сносно говорел български), дава заповед да докарат всичкия добитък, след което да изнесат всички оръжието си край селото и всичко което са взели от турците през войната. Изплашените хора започват да носят, взели не взели от турците нещо, дори влачат и сукмани, колкото да минат в списъка, че са дали нещо.

След около месец издават заповед всички мъже, жени и деца от околните села и от горите да се съберат в Кашан и от там да отидат в Галополи. Събират ги всички, натоварват десетина гръцки каруци с багажа и децата – какъв багаж, като хората имат само по една риза на гърба си. И тръгват за Галиполи, по пътя ги вардят десетина войници и двама стражари. Събрани са около 1030 души, между които 60 души мъже, а останалите жени и деца. Преди застрелването на мъжете в Бургаркьой, са могли да избягат мнозина мъже, а сетне още 50-60 души. Най-много от избитите са деца. Жените си хвърлят децата. Има семейства, които оставят по две-три деца из гората, деца дори по на 5,6 и 7 години, ако имат късмета да се спасят. В крайна сметка от Булгаркьой (дн. Йенимухараджъкьой) са избити, изчезнали и погубени над 1 200 души – малки и големи.

Целта на предвижването на 1 030 жители на Булгаркьой и другите съседни села от Кешан към Галиполи е да ги прекарат в Мала Азия и там да ги задържат поне за известно време, може би, колкото да не се разбере веднага за извършените зверства в Булгаркьой. Но хората разбират, че целта на турците е да ги потурчат в Анадола, като пръснат жените по турските села.

Като тръгват от Кешан докато стигнат до Галиполи, лежат две нощи по пътя. Първо нощуват в с. Маврово, през което село щеше да минава границата Мидия-Енос. От там стигат до турското село Идилхан и се спират вън от селото да нощуват. Пристигат турци от околните села и заедно с войниците отвличат жени и момичета – дори 10-12-годишни момичета! И ги мъчат през нощта, после на сутринта ги връщат. Мъжете на страна, не смеят да шавнат. Няма убийства. Тая нощ е най-ужасната. От там потеглят за Булаир. По пътя ги пресрещат от други села и искат да ги спрат да нощуват там, за да се повтори с жените същото. Но те се молят на войниците да продължат пътя за Булаир, защото е близо, а до мръкване има още 4-5 часа. След големи перипетии наближават Булаир и спират извън селото. Идва едно гърче от Булаир, на което разказват как ги мъчат и че искат да ги оставят вън от селото. То отива и разказва на управлението в Булаир. Идват стражари и заповядват да отидат в самото село, което е гръцко и турско. Забраняват да закачат жените, спират резила, който продължава откакто са излезли от Кешан. Това е към 2 септември 1913 г. На другият ден отиват в Галиполи и там един юзбашия ги закарва при фенера (фара) на високо място и поставя часовой да варди да не би някой да дойде при тях. Католишките попове и гръцкият владика, които отиват при тях са върнати от войниците. На свечеряване ги карат с лодки на отсрещния бряг в Мала Азия. Дават им по половин хляб и ги настаняват в градчето Чардак, срещу Галиполи. Там престояват извън градчето по нивите, един месец. Няма сянка, няма дърво, пече ужасно. Касабата (селището) е чисто турска, няма други освен турци. Жените намират тук-таме работа, берат грозде, брулят орехи, ронят царевица, като им плащат по един-два металика на ден.

В Чардак се намира един грък на име Димитър, родом от Булаир, който им вижда хала и ги съжалява. Той написва едно писмо и го носи в Лапса до Яни Чорбаджи, грък, голям търговец и познат на консулите в Чанаккале на Дарданелите. Този Яни пък пише писмо до консулите, като им съобщава, че в Чардак се намира толкова народ. В този период турците започват отново да разпределят главно жените по турските села. Един ден в Чардак пристига малко параходче с турския и италианския консул, а с тях и Лапсенския околийски началник. Разпитват ги и от дядо Димитър Ангелов, който знае гръцки разбират тежкото положение в което са намират от два месеца и за жестоките убийства на жителите на Булгаркьой. Консулите питат, къде искаме да ни изпратят. Дядо Димитър им отговаря, че искат да отидат във Варна, защото имаме момчета войници в българската войска, а пък и други свои хора може да намерят там живи.

Така консулите по телеграфа уреждат всичко и след шест дена българския параход “Кирил” пристига. Турският консул заедно с Яни Чорбаджи заръчват 1 200 хляба на Галиполи и пет тенекии сирене и 3-4 коша маслини, 5-6 качета сардела и 5-6 торби смокини за децата. Раздават всичко това за по път. Има и 5-6 коша грозде. Потеглят първо за Галополи и от там всъщност вземат хляба. В Цариград спират за 2-3 часа и стигат във Варна на 29-30 септември. По пътя до Варна умират двама. Във Варна ги настаняват в аквариума и сиропиталището. Зимата прекарват там. В аквариума всички подове са с цимент и е много студено. Там измират много възрастни и деца от студ – измират 60 деца. Появява се и болест – сипаница (едра шарка).

От село Пишман има около 40-50 семейства, които са минали през Чардак и са препратени от консула във Варна, към 8 август.

Мария Иванова (55 год.) от Булгаркьой (дн. Йенимухараджъкьой) разказва:

“Имах три сина: Костадин – 36 год., Атанас – 27 год. и Тодор – 22 год. И тримата там ги застреляха. Имах дъщеря Калинка, на 20 години. Хванаха я в гората и я обезчестиха. Във Варна умря, тя беше уплашена. Мъжът и беше войник, той оцеля. Събраха се двамата във Варна. Само една неделя бяха заедно. Тя все плачеше. Всичко му разказа. Той я утешаваше, да не се тревожи, а тя все казваше: “Аз да умра вече, аз не съм вече християнка!” И умря след една неделя, господ е прибра…

Втората ми дъщеря женена, Неделя, беше тогава бременна; тя роди в гората, оставихме детето в гората. После, когато се прибрахме в Кешан, ингилизът Алберт, който има брашнена фабрика, я скри, след това нея и други две 18-годишни момичета изпрати в гр. Енос и там стояха пак в неговия чифлик. Аз пък с по-малката скитах заедно с другите през Галиполи до Варна, където както казах, се помина.”

В аквариума във Варна престояват 3 месеца и през януари с парахода “Фердинанд” ги прехвърлят в Дедеагач (дн. Александруполис – Гръция). Тук в града два месеца се скитат и към 15 април повечето се настаняват в бившето турско село Шахинлар. Повечето жени и вдовици ги вдигат и откарват в България, да се прехранват в Стара Загора, Чирпан и Сливен. Живи мъже от Булгаркьой (дн.Йенимухараджъкьой) остават 220 души, от които 140 тогава са взети войници и така оцеляват. От селото всичко са избити, измрели и изчезнали 1 200 души.

Нещастните жени-вдовици от Булгаркьой настанени в Дедеагач и Шахинлар представят много покъртителни картини, граничещи с жестокости през пролетта-лятото 1914 г.

След 100 години най-сетне е време да се осъзнае, че на тракийските българи, жертва на турския геноцид (ако има такива останали) и на техните наследници компенсации не се дължат. Компенсации се дължат за отнети по законен път или приемлив за съвременните цивилизационни нрави блага (къщи, имоти, земи, гори, движимо имущество, животни и т.н.) , а не за престъпления срещу човечеството, каквито са геноцидът и етническото прочистване, извършено в Тракия.

Налага се обяснение на използваните термини и внасяне на яснота по статута на тракийските българи, жертва на турския геноцид. Те не са „Тракийски бежанци“. За турските историци те дори не са бежанци, а изселници, емигранти! Дори във френския текст на протокола към договора за приятелство към Ангорските спогодби жертвите на турския геноцид са определени като “immigrant” – имигрант, преселник, пришълец, статут, който свързва лицето със страната на новото местожителство, а не със страната, от която е прогонено с всички произтичащи от този факт последици. Бежанец е лице, което по своя инициатива или желание, доброволно или по принуда, напуска родното си място, за да запази живота си и този на близките си, установява се в друга държава, където му се предоставя статут на „бежанец“*. Оцелели след геноцида, Тракийските българи не са имигранти, а изгнаници*-бегълци, успели да спасят живота си чрез бягство от ятагана, поставен на врата им, поради липсва на какъвто и да е друг избор, освен смърт!

На тракийските българи и техните наследници

се дължат отнетите от отоманските и турски власти имущества. Дори Женевската конвенция за бежанците не е предвидила решение на въпроса за правата на бежанците върху имотите, останали в държавата на произхода. Задължение на т.н. “велики сили“, които продължават да дължат справедливост на тракийските изгнаници, е било и понастоящем е да принудят Турция да върне отнетото и да компенсира унищоженото имущество в резултат на извършени престъпления срещу човечеството, каквото е геноцидът и да наложат, ако е необходимо със сила, връщането на правоимащите по родните им места. Това произтича от разпоредбата на чл. 1 на Конвенцията за преследване и наказване на престъплението геноцид, съгласно който държавите, страна по конвенцията, поемат задължението да „предотвратяват и наказват“ геноцида. Извършеният срещу стотици хиляди български тракийци геноцид не може да се компенсира с пари – мъртвите нямат нужда от пари, за да си платят сметката! Обстоятелството, че Турция отказва да се присъедини към Конвенцията за геноцида, не освобождава нейните управници от задължението да спазват нормите на обичайното международното право!

Компенсации се дължат, но не за да се откупят престъпниците, наредили, толерирали и извършили геноцида, а за пропуснатите ползи, за експлоатацията на заграбените в продължение на един век държавни, общински и частни български имоти.

Право на избор за начина на възмездяване на жертвите на геноцида има пострадалата страна, а не престъпникът! Тактиката на Турция по този въпрос в продължение на век, която продължава до днес, е да отказва разговори, да предлага всевъзможни несъстоятелни конструкции или решения, върху крайния резултат от които тя си запазва пълен контрол. Такава е и лансираната идея за „колективен иск“, по който страна да бъде българската държава в преговори с турската държава. Двустранни преговори между България и Турция са безсмислени, тъй като те са предварително обречени. Турция отрича извършените престъпления срещу човечеството.

При тези обстоятелства, предявяването на „колективен иск“, пред турски съд, без прието от двете страни ясно международно правно основание, би било несъстоятелно, а от процесуална гледна точка – неосъществимо. Съгласно международното право една държава не може да бъде страна по гражданско дело за компенсации за извършен от нейни граждани и институции геноцид, каквато в случая е Турция, срещу лица, придобили чуждо гражданство на основание етнически произход в резултат на извършено престъпление срещу човечеството – етническо прочистване в държавата на произход. Виновните за извършени престъпления срещу човечеството са наказателно отговорни, а за извършените деяния давност не тече. На жертвите и техните правоприемници се дължи възстановяване правото на собственост върху заграбените имоти по административен път и компенсация за причинените страдания и пропуснати ползи по съдебен път, както и признаване правото да се върнат по родните места на своите родители и прародители. По съществуването на тези основни права на право-имащите и задължения на извършителя на престъпления по силата на международното право няма място за спор.

Възстановяване на правото на собственост и ползване върху заграбените лични имоти на Тракийските българи поставя въпроса и за възстановяване правото

на собственост и ползване върху държавни и общински имоти,

разположени на територията на обитаваните от тях села и градове и ползваните мери, пътища, гори, кариери от всички тях… Естествено е тези въпроси да бъдат обсъждани и решавани от представители на турската и на българската държава със съдействието на представители на великите сили в качеството на арбитър.

Единственото решение за Тракийските българи е възстановяването на status quo ante ex tunc!

Ако днес говорим за проблем с Тракийските българи, той е не в пренебрегване на „историческите факти“, а в тяхното превратно, недобросъвестно, тенденциозно, непоследователно, злоумишлено, необосновано от правна и историческа гледна точка тълкуване.

Когато мислим и говорим за Източна или Одринска Тракия имаме предвид земята, разположена между Черно море на север и североизток, Бяло море на юг, Мраморно море на юг и югоизток, река Марица и Странджа планина на запад, с площ от 20,500 кв. км. Тракия – Одринска и Беломорска – е неотделима част от визията за българската държава в навечерието на Освобождението, включваща още Мизия и Македония. Що се отнася до историческата истина за тези земи, както България, така и Турция четат и тълкуват по различен начин фактите, причините и последиците за случилото се. Необходимо е, с помощта на държавите, играли и играещи решаваща роля в поддържане на мира и съблюдаването на международния ред и право в междудържавните отношения на Европейския континент, да се постигне общо приемливо разбиране на фактите досежно:

Броят на пострадалите – избити и прогонени българи и местообитанието им; най-често споменаваната цифра е „наследници на 350,000 българи от Одринска и Беломорска Тракия“.

Според доц. Георги Митринов (БЪЛГАРСКОТО ЦЪРКОВНО-ИСТОРИЧЕСКО НАСЛЕДСТВО В БЕЛОМОРИЕТО) основната част от българското християнско население, обитаващо Източна Тракия е било прогонено или избито от турските редовни наемнически военни формирования по време на Междусъюзническата война от 1913 г. Живеещото компактно българско население в Одринско, Лозенградско, Бабаескийско, Визенско, Малкотърновско, Кешанско, Еноско, Малгарско, Узункюприйско, Чорленско, Силиврийско, е избито, а близо 200 000 българи са прогонени от родните им места.

Петко Карамитрев пише в дневника си: „В Тракия населението беше турско и българско – наполовина. Гърците бяха малко. Турските села бяха малки – по три четири къщи. Българските – от 200 до 500“…

Извършен ли е геноцид; има ли извършено престъпление срещу човечеството съгласно нормите на международното право?

Да, има. Източна Тракия е обезбългарена и прочистена със сила и убийства. Според член 2 на Конвенцията за преследване и наказване на престъплението геноцид от 1950 година под „геноцид” се разбира всяко едно от следните действия, извършено с цел да се унищожи, отчасти или изцяло, една национална, етническа, расова или религиозна група като такава:

а) убиване на членове на групата; б) причиняване на сериозни телесни или душевни повреди на членовете на групата;

в) умишлено налагане на групата условия за живот, целящи физическото й унищожаване изцяло или отчасти;

г) мерки за предотвратяване ражданията на групата;

д) насилствено предаване на деца от групата на друга група.

В Източна Тракия турските власти извършват всяко едно горепосочените деяния срещу тракийските българи, обитаващи тези земи от хилядолетие – избиват ги, травмират успелите, прогонват оцелелите, заграбват имотите и унищожават имуществото им, за да ги лишат от възможност за препитание и от шанса да се завърнат по родните места, отнемат децата им. Тези престъпления срещу човечеството остават ненаказани повече от век! Въпросът е: трябва ли това да продължава? И до кога? Геноцидът е престъпление по общото международно право и изработването и приемането на Конвенция за предотвратяване и наказване на престъплението геноцид от Генералната Асамблея на ООН през 1948 година , в сила от 12 януари 1951 г., единствено кодифицира действащите вече обичайни норми в тази област на правото.

Престъпления като геноцида, извършвани срещу тракийските българи и арменските обитатели на Тракия, в продължение на десетилетия от властите на Османската империя и на турската държава, са основната причина това престъпление да бъде квалифицирано и кодифицирано, като едно от най-тежките престъпления срещу човечеството.

Стореното е сторено, но

няма престъпление без извършител, без престъпник.

Кой извърши престъплението геноцид срещу тракийските българи? Поел ли е отговорност и в какво се изразява тя? Няма спор по преките извършители и отговорни за геноцида срещу тракийските българи. Това са редовната турска армия, башибозука на служба при турските султани и техните слуги, само-организиралите се орди за извършване на безпощадни убийства, издевателства и грабежи над друговерците под благосклонния поглед на управляващите правоверни служители на Аллаха. Това е онази част от ръководната върхушка в османската и турска държава, в различни исторически периоди в края на ХІХ до средата на ХХ век, която носи и основната отговорност на вдъхновители, подстрекатели и подбудители за прочистване на Тракия, избиване и прогонване на коренните й обитатели – българските тракийци. Имената им са известни, те носят наказателна отговорност, но не те, а държавата, която управляват и представляват носи цялата гражданска отговорност за нанесените вреди, за причинените страдания и заграбено имущество от жертвите на геноцида. И както няма давност за наказателно преследване на извършилите престъпления срещу човечеството, така няма давност и за търсенето на отговорност за причинените от тях вреди. Международното право не може да остане безсилно, а тези които са призвани да го прилагат и съблюдават, като гаранти на световния обществен договор, т.н. велики сили, не би трябвало да продължават да наблюдават с безразличие гаврата на престъпниците с жертвите!

Престъпления са се извършвали и продължават да се извършват и сега. Отново питаме – до кога това трябва да се търпи и да продължава?

ПЕТЪР НИЗАМОВ

Председател на “Български Юридически Комитет”