Защо скопският войвода се бие за българите в Тракия през Илинденско-Преображенското въстание ?
Илинденско-Преображенското въстание: Цено Куртев е бугарски подофицер, револуционер, учесник во македонското револуционерно движење, член и војвода на Македонската револуционерна организација.
Велко Манов
Велко Манов е бугарски револуционер, скопски војвода на Внатрешната македонско-одринска револуционерна организација.
Се враќа во Бугарија и во декември влегува во Македонија со четата на Петар Апостолов. Велко Манов е убиен на 2 април 1905 година во Драмче во битка со турски војник заедно со четата на Цено Куртев.
Написаното е на македонската литаратурна норма на българския език! Надолу – на книжовен български език!
Още можете да четете в нашите научни статии:
рубриката “ИСТОРИЯ”
И в нашите горещи теми НА ФОКУС , в рубриката “МАКЕДОНИЯ”
Спомени от Странджа. Бележки по Илинденско-Преображенското въстание в Одринско — 1903 г.
Хр. Силянов
ДВАДЕСЕТ ДНИ СВОБОДА
ВЪСТАНИЕТО НА КРАЙМОРСКИТЕ УЧАСТЪЦИ – Илинденско-Преображенското въстание
Един езически култ. — Нестинарите. — Светокът. — Топаци и Устрели. — Празникът на Светока. — Скачане по огъня. — Сражението в Маджура. — Сражението в Корфоколиби. — Опожарени села. — Гърците под въстаническа власт.
Аз бях изненадан от успеха на акциите в двата крайморски участъка на Цено Куртев и Петър Ангелов, обемащи селата: Пиргопуло, Резово, Блаца и Маджура. Въстаниците от Илинденско-Преображенското въстание от тези участъци през първите дни на Илинденско-Преображенското въстание унищожиха или прогониха намиращите се в района им турски гарнизони, изравниха със земята няколко съседни турски села, подчиниха на организацията крайморските гръцки села и градеца Ахтопол и двадесетина дена се наслаждаваха на пълна свобода — господари по сухо и по море.
Имах вече случай да спомена, че тоя край, отстранен при морето и отдалечен от Лозенград и М. Търново, беше най-късно организиран: едва преди година и няколко месеца. Четирите села не броеха повече от 150 въоръжени хора, кримкари в грамадната си част. Но не в слабата материална подготовка се състоеше особеността на тоя район, а в по-ниската култура на селяните, в тяхната първобитност и консерватизъм.
Прости, наивни като деца, те живееха със своите езически поверия, облечени в християнско рухо. Деветнадесет века след Христа те оставаха езичници, а християнството им беше само етикет. Организацията беше първият културен фактор, който покрай своята специална революционна мисия трябваше да се бори за изкореняване на суеверията им. Училища тук никога не е имало, понеже Екзархията не се смята длъжна да просвещава ония краища в Турско, които не са прицелна точка на чужди пропаганди и, следователно, не рискуват да бъдат загубени за българщината. Твърде характеристично за умствения уровен и психиката на тия революционери, под властта на които след 6 август попадна голяма част от Черноморското крайбрежие, е така нареченото нестинарство. Четниците от България, особено войводата Петър Ангелов, ми говориха много за тоя запазен и крайно интересен езически култ.
Жителите от Вургари, Пиргопуло, Блаца, Маджура, Резово, както и от съседните им гръцки села Стефаново, Каланджа, Кости, Бродилово и др. носят името нестинари. Със своите вярвания и обредност нестинарството е особена секта, ако не и отделна религия, малко известна и непризната официално. Последователите й не са организирани, нито пък имат амбицията да създават свои едноверци. Но те са фанатично привързани към своите вярвания и обреди, които ни напомнят демоническите религиозни оргии на старите тракийци. Под нестинари в М. Търновско разбират хора, които скачат по огъня.
Скачането по огъня е най-характерният акт на тоя култ, в който централна фигура заема Св. Константин. Очевидно, касае се за някое всемогъщо езическо божество, стояще по-горе от Светата Троица и прекръстено с името на християнския светец Св. Константин, който въплоцдава доброто и злото и направлява човешките съдби. От разположението на Св. Константин — на Светока, зависи земното благополучие или злощастие на не-стинара. Който строи къща или заорава нива, който пие вода от неизвестни кладенци и пр., без да е поискал позволение от сестрата на св. Константин, той си навлича гнева на Светока.
Светокът се явява само на сестра си — една стара жена, която допреди две години живеела в село Маджура.
Облечен в бяла риза и окичен с три наниза жълтици, той сяда на специално за него приготвен стол и прокобява бъдещите злощастия, които има да сполетят селяните. Сестрата пък съобщава прокобяванията на Светока, като за всеки въпрос или отговор получава приношение в пари или в натура. Ония, които са си навлекли гнева на Светока, се преследват от разни чудовища: топаци, устрели и пр. Бивол, който се удави в реката, става на топак: огромно чудовище, което пие кръвта на хората.
Устрел пък е ширококрила птица, която също пие кръвта на хората. Устрелът се ражда, когато се строи къща, без да се изоре почвата и без да се вземе изин от сестрата на Св. Константин или когато се убие турчин, без да се промуши с нажежен шиш. Денем устрелите и топаците обитават водите и пустите места, а ноще слизат по селата. Затова нестинарите не бива да преминават нощно време реки, догдето не са пропели петли. Има води, които принадлежат на Светока, затова от тях не бива да се пие вода освен в деня на Св. Константин. Такива кладенци се покриват с гладки плочи, които се откриват само тоя ден.
Петър Ангелов разправяше, че свещеникът от Пиргопуло — едно младо, доста възприемчиво попче, което ходило и в Цариград — прекарал една такава „вода на Св. Константин” през градината си, насадена с чушки.
Като научили за това селяните, обзети от суеверен страх, решили веднага да го убият. С мъка попчето успяло да умилостиви раздразнените селяни, като им обещало тържествено да повърне водата.
Що за комити могат да бъдат едни хора, които не смеят да излизат нощно време вън? Веднаж, преди Илинденско-Преображенското въстание, Петър Ангелов устроил на смъртната дружина от село Маджура една такава игра. Дружината пътувала за Резово и трябвало да мине Маджурската река. Като стигнали брега, войводата дал заповед да се мине реката в сгъстен строй. Когато всички селяни били във водата, двама четници, нагласени от войводата, съблечени предварително по долни дрехи, моментално хвърлили наметалата си, плеснали силно с пръчки по водата и извикали колкото ги глас държи: топак!Настанала страшна бъркотия. Едни от селяните се гурнали във водата, други с изплашени викове минали отсреща и хукнали по разни посоки. „Сгъстеният строй” в една минута се обърнал в разсипан и войводата останал само с няколкото си четници.
Чак на другия ден селяните могли да се съберат на мястото, откъдето били потеглили.
— Къде бяхте? — запитал ги Петър Ангелов.
— По-напред като ти говорехме, че има топак, ти не вярваше. Сега видя ли с очите си? — отговорили те.
Напразно войводата се мъчил да ги убеди, че той е устроил тая игра, за да ги престраши и да им докаже, че топаци и устрели има само в техните глави.
Най-големи празници на нестинарите са: Голям Св. Константин и Малък Св. Константин. През тези два деня в годината става скачането по огъня. Целта на това скачане е, първо, да се умилостиви Светока и, второ, да се види кому Светока помага и кому — не. Този, който се ползува с благоволението на Св. Константин, него огънят не го пари.
Ето как ставала тази церемония. На един харман се на-клажда огън от 15—20 кола дърва. До хармана са събрани всички нестинари, мъже и жени. Щом огънят се запали, тъпани и гайди засвирват песента на Св. Константин, а мъжете и жените почват да се наливат с най-силния спирт, какъвто
може да се намери при бакалите в Ахтопол и Ениада. През това време до огъня въртят закачена на едно дърво иконата на Св. Константина, обкована със сребро и с увиснали по нея синджири. Под оглушителния шум на тъпаните и гайдите иконата продължава да се върти, а нестинарите пият, догдето огънят прегори и стане на жар. Зашеметени от спирта, от шума на тъпаните и от непрекъснатото въртене на иконата, в която са втренчени всички погледи, нестинарите почват да се чувствуват прихванати от Светока. Свирните моментално прекъсват и настава мъртва тишина. Прихванатите моми — тях най-напред прихващал Светокът — почват да скубят косите си и да блъскат главите си, където завърнат. Това лудо блъскане на глави и скубене на коси трае, догдето се прихванат от Светока повече хора.
Неприхванатите стоят с наведени глави и с очи, устремени в една точка, и викат под такт „кю-кю”.
Когато Светокът прихване повечето, нестинарите подскачат до огъня и всички едновременно, при усилено биене на тъпаните, се хвърлят боси в огъня и няколко пъти кръстосват огнения харман [1]. След няколко часа всички се събират до мястото на огъня и с иконата начело тръгват да срещнат нестинарите от съседното село. При срещата двете икони, носени от селяни, се покланят една на другата и онова село, иконата на което е по-голяма, се признава за „по-голямо”. „По-малките” селяни отиват на гости при „по-големите” и там се започват отново гощавки и пиене. Гощавките траят до другия ден. Тогава „по-големите” селяни изпровождат „по-малките” до мястото, откъдето са ги взели. Оттук нестинарите потеглят към селския параклис, поставят там иконата на Св. Константин, тъпаните и гайдите и си разотиват. В параклиса — по-скоро капище, което съществува наред с черквата —
1. Тук изпущам няколко реда, в които се говори, че след газенето по огъня, прихванати от Светока двойки се отдавали в гората на еротични оргии. Както по-после узнах, такъв елемент не се споменава у никого от ония, които преди и след мене са писали върху нестинарите. Отрича го и проф. М. Арнаудов, който е изложил своите научни изследвания върху нестинарството и анкети на самото място в един обемист труд („Студии върху българските легенди и обряди”, част I — II, София, 1924, стр. 548 8?). С изключение на поменатите оргии, другите обредни прояви на нестинарския култ, тъй както ги предадох преди 28 години по разказа на войводата П. Ангелов и други четници, се приближават или съвпадат с данните, които проф. Арнаудов е събрал от други автори и разказвачи. Впрочем аз се спрях на нестинарството не от фолклорен интерес, а само във връзка с революционната подготовка на тогавашните нестинарски села.
се пази само една икона — на Св. Константин, тъпаните и гайдите.
От началото и до края церемонията се ръководи от селския свещеник. Запитан веднъж попа от Пиргопуло, защо участвува в тия диви и нехристиянски обреди, отговорил:
— Аз съм заставен да правя това, да се преструвам на нестинар и да ръководя скачането, защото иначе не бих могъл да стоя в селото.
*
Такива бяха въстаниците от тия два участъка, където предстоеше да се извършат редица важни акции.
По една случайност действията тук започнаха два дена преди определената дата. На 3 август Цено Куртев заловил и екзекутирал в Резово един таксилдарин, двама стражари и един шпионин. На другия ден пък съединените чети на Цено Куртев и Петър Ангелов дали в Маджура едно сражение, каквото никоя чета в довъстанишкия период не беше давала. Едно отделение от 25 души аскер дошли в селото и почнали да мъчат и изтезават селяните. До Илинденско-Преображенското въстание оставаше само един ден. Нашите не се стърпели. Двамата войводи решават да атакуват на своя отговорност аскера и завързват сражение.
Няколко аскерлии паднали още при първите залпове, а останалите се затворили в две къщи и почнали мъжествено да се защищават. За пръв път в Одринско ролите между царския аскер и въстаниците бяха разменени: аскерът, затворен в две къщи, се защищава, а нашите нападат. Войниците се сражавали отчаяно и не искали да чуят за предаване. Нашите дали двама убити и двама ранени [1]. Цено Куртев, по признанието на другарите му, се сражавал съвсем прав: чантата и куртката му били на няколко места продупчени. На поканите на нашите да се предадат, аскерлиите отговаряли със залпове и псувни. Така яростно се продължило сражението до другия ден сутринта. Нашите подпалили къщите на войниците, едни от които били избити, а други изгорели живи. Само един ранен се предал, а друг войник бил заловен в един… брашнен сандък. Дали на ранения медицинска помощ, качили го на кон и го предали на здравия пленник да го отведе във Василико с едно писмо до каймакамина.
1. Единът от ранените бе Минко Савов от Карнобат, млад поет, нежен и свенлив като мома.
На 5 през нощта след полунощ всички въоръжени сили на Цено Куртев и Петър Ангелов, неотпочинали още от нападението в Маджура, са стояли пред турското село Корфоколиби. Трима селяни, между които и един бивш овчар при корфоколибски бегове, влезли като парламентьори в селото, явили се пред кмета и му предложили да предаде селото и оръжието на селяните, за да се избегне кръвопролитието. Кметът отговорил, че е готов да се предаде, но трябвало по-напред да пита юзбашията, който същата вечер пристигнал в селото им с едно отделение войска. Юзбашията тутакси заповядал да се стреля против парламентьорите и се приготвил за защита. Нашите блокирали от всички страни селото, подпалили няколко крайни къщи и се завързало сражение. През деня позволили на кадъните да минават безпрепятствено през въстаническия кордон. Възползувани от това, почнали да бягат, заедно с жените, и някои турци, преоблечени във фереджета. Някои били забелязани и избити. Войниците се защитавали добре, към обед дори се опитали да разкъсат блокадата и да ударят нашите в тил. Привечер обсадените получили подкрепление откъм морето и нашите не без мъка успели да отстъпят. При все това на другия ден аскерлиите избягали, а и селяните започнали да впрягат колата си за път.
На 11 август вечерта двамата наши войводи нападнали турското пристанище Ениада, но то се оказало напуснато от жителите си. Там те подпалили складовете с въглища, откъдето пожарът се разнесъл из цялото село и го обърнал в пепелище. Същата вечер П. Ангелов отишел в Корфоколиби да го доизгори, а Цено Куртев изравнил със земята селото Лиман и с 14 килограма динамит хвърлил във въздуха морския фар до пристанището Ениада [1].
И така, нестинарите станали пълни господари на положението: не остава нито един жив турчин в техния край. Не по-малко от турците изплашени били на първо време
1. Отделни групи турци, неуспели да избягат по море, бяха се спотаили в Резовската гора. На такива турци се натъкнал един селски разузнавателен патрул, предвождан от дядо Райко. Тоя предан работник загина най-мъченически от турска ръка. Дядо Райко свободно влязъл в селото и излязъл на брега — разказва Петко Хашлака, помощник-войвода на Цено Куртев. — В гората имало аскер. Дядо Райко убил един-двама турци, ала и него ранили, хванали го и му заковали пирон в главата. С него заедно загина още един жител от с. Блаца, от което бе родом и той. („Приноси”, кн. III, стр. 195).
и гърците от съседните села. Мнозина от тях дори започнали да бягат с гемии, заедно с турците. Но като видели, че никой не ги закача, те се окуражили и на 12 август пред Цено Куртев в Резово се явили няколко пратеници от градчето Ахтопол и от гръцките села Бродилово, Каланджа и Стефаново, с молба да се пощадят селата им. Те обещали пълно подчинение и парична помощ на организацията и изказали готовност да се поставят в услугите на войводата. Цено ги успокоил и на другия ден изпратили в Ахтопол едно отделение въстаници от Илинденско-Преображенското въстание, което назначило настоятелство от гръцки първенци и му поверило управлението на града. Същото било направено и в другите села.
Няма съмнение, че гърците са постъпили така единствено под влиянието на страха. Те са знаяли, че тържеството на въстаниците по време на Илинденско-Преображенското въстание е временно, и в душата си сигурно са чувствували отвращение и злоба към довчерашните дрипави въглищари, на които по неволя трябваше да се покорят, за да спасят кожите си. Характерен е следният случай: ахтополци и гърците от съседните села се нуждаели от сол, а голямата солница в Ахтопол, в която имало 300 000 кг сол, била заключена и запечатана от турците преди избягването им. Но гърците не са имали кураж да разпечатат солницата сами, а повикали едно въстаническо отделение, та да не падне по-сетне върху тях някакво подозрение за измяна спрямо турската власт. И при все това, предлагали са на войводата да се въоръжи една чета от техните младежи, за да защищава крайбрежието от евентуални нападения на „общия” враг… В няколко дена гърците от тия няколко села събрали помежду си около 700 лири и ги предали на организацията. Те още се задължили да наблюдават морето и да долагат на началството за всяко движение на турски гемии и параходи. Лодкарите, лодките и гемиите в Ахтопол също бяха останали на разположението на въстаниците от Илинденско-Преображенското въстание. И мнозина са си позволявали удоволствието да се разхождат с лодки по Черно море…
Това пълно тържество на нестинарите се продължи цели двадесет дни.
Илинденско-Преображенското въстание
Илинденско-Преображенското въстание
Илинденско-Преображенското въстание
**************
Можете да подкрепите нашия канал на Patreon, като щракнете върху „Donate“
Thank you for your sharing. I am worried that I lack creative ideas. It is your article that makes me full of hope. Thank you. But, I have a question, can you help me?